Брой 15 (2498), 17 април 2008 г.

Неприятни признания. Непоискани самопризнания. Поезията на американеца Реймънд Карвър (1938-1988) носи родилния белег на неговата грозна и умиляваща проза, позната на читателя у нас преди всичко от сборника „Катедрала“. Тягата на стихотворенията към краткия разказ е безспорна. Безспорен е както отчаяният безмоторен полет на биографичната им конкретика, така и внезапното й забиване като свредло в паметта.

„Късмет“ обаче е и много нежна книга. Тя носи едно специфично забавяне на словесните жестове, едновременно трескаво и внимателно, потно и раздребняващо, когато предишния ден си препил с твърде много и то непоправима истина. Но с истина. Всъщност Карвър с всяко стихотворение отваря нова страница в живота си, но тя пак се оказва самоунищожителна:

Смятах себе си за най-големия късметлия.
Въпреки че вълна от тъга премина през мен.
Въпреки че се почувствах ужасно засрамен
от болката, която бях причинил някога назад.
Разбих този красив прозорец.
И прекрачих назад.

Късмет е най-после да четем поезията на Реймънд Карвър, да споделяме неговите сподавени възхвали на приятелството и играта на криеница с щастието и смъртта. Великолепната стихосбирка „Късмет“ е преведена от поетесата Цветанка Еленкова за издателство Small Station Press Sofia/London.