ЦВЕТАНКА ЕЛЕНКОВА: НАШАТА ЛИТЕРАТУРА ВИНАГИ СЕ ОПИТВА ДА СЛЕДВА НЯКАКВИ НАЛОЖЕНИ МОДЕЛИ
	Роди се ново издателство. Сам по себе си този факт радва любителите на изящната словесност. Старомодно звучи, нали? Но именно към определението „изящна словесност” ни насочва името на един от създателите на Small Stations Press – Цветанка Еленкова. Тя е интригуващ поет, в чиито творби „родно” и „чуждо” се сливат, защото, знаем, най-истинската родина на всички ни – независимо от националност и религия е словото, в неговите най-високи измерения. Радващо е някак си, че има и такива хора като Цветанка Еленкова и като англичанина Джонатан Дън, с когото тя е създала новото издателство. - Small Stations Press – твърде странно е името на издателството, което сте създали? Предполагам го планирате като малко, непременно независимо (макар че малките издателства е невъзможно да са независими, същото се отнася и за „големите”...), което да послужи като „ мост” между Англия и България, между английската и българската литература. Изразявам своите предположения, но така ли е? - Всъщност името на издателството идва от заглавието на моето стихотворение “Малките гари”. За нас беше важно да изберем име, което да дава характера на издателството. Още Стайнбек в своя роман “На изток от Рая” говори за това как името определя характера, което е и Библейска истина. Малките гари, а от тук и малките издателства са много важни, тъй като без тях много места от територията на литературата биха останали самотни и несвързани. До главните градове лесно се стига, трудно е да стигнеш до забравените кътчета, които не са по-маловажни. Напротив даже. Така че нашето издателство, освен че се стреми да превежда качествена литература от съвременни български автори на английски и съвременни английски на български, цели да обърне внимание и върху някои имена, които не са задължително номер едно или две в списъка на родната литература, но които правят сериозни и дълбоки неща. Нека да не забравяме, че Имре Кертес също беше известен предимно като преводач в страната си преди да вземе Нобелова награда, както и Кавафис, който е бил до такава степен непризнат от съвременниците си, че е трябвало сам да отпечата първата си книга и да я раздава между приятели. Такива хора ни интересуват. Освен това издателството ще издава и чуждоезична литература на английски и български. - Имам тягостното усещане, че съвременната българска литература, колкото повече се опитва да бъде „отворена и модерна”, толкова по „самозатврена и старомодна” е. Вие имате ли такова усещане? - Винаги и навсякъде е имало автори, които се опитват да следват някаква модерна вълна. Както тези, които обичат да се обличат по първа мода. На някои им отива, ако им идва отвътре, други изглеждат смешни. В крайна сметка важна е подплънката, която носи творчеството. В Англия, например, с чиято литература съм по-запозната такива неща като мода не съществуват. Има автори като Дон Патерсън, следвайки постмодернизма в поезията, или оригинални и предизвикателни като Паскал Петит или по-традиционни като Джон Бърнсайд, но всичките те са много добри. Те просто носят това, което им отива, не служат на някакви течения. В крайна сметка ние сме тези, които служим на словото, не то на нас. Спомням си преди 2 години, когато се срещнах с големия чувашки поет Генадий Айги, в разговор той сподели, че младите в Русия го обвинявали, че не бил постмодерен. Постмодернизъм, каза ми, какво е то, ако не просто един колаж. Можете да си представите щом го казва поет като Айги, който за съжаление вече не е между живите. А що се отнася до българската съвременна литература не зная дали наистина се опитва да бъде отворена и модерна, тя винаги се е опитвала да следва някакви наложени модели, и преди и сега, а всяко следване на какъвто и да е модел е затваряне само по себе си, ограничаване. - Давате ли си сметка, че всъщност у нас няма нито едно издание, което да информира за чуждите литератури? Като изключим КНИГИ NEWS, разбира се. - Давам си сметка и като издател и като автор колко е трудно разпространението на литература и достигането и до читателя в България. Като издатели с Джонатан за първи път се сблъскахме със страшната истина, че е по-лесно да издадеш една книга, дори да намериш финансиране за нея, отколкото да я разпространиш. Авторите са сведени да унизителната практика да ходят и да предлагат сами книгите си или да чакат някои да ги покани, за да се чуе за тях, за да продадат по няколко бройки. И тъй като липсва каквато и да е свястна политика в това отношение, дори от издатели, които би трябвало да поемат ангажимента за налагането на авторите си на пазара, всъщност авторите са принудени да се саморекламират. Така че медии като Книги Нюз са много, много важни, и като литературните вестници или програми като Арт ефир на радио “Христо Ботев”, въобще всяко нещо от пресата, което обръща внимание върху литературата и литературните събития у нас и извън. Личните сайтовете също са от голямо значение, все повече и повече те се наложиха като основното комуникационно средство. Нашият сайт например постоянно се посещава от нови читатели, имаме вече поръчани книги, много хора се свързаха с нас чрез SMALL STATIONS PRESS Другата абсолютно порочна практика е ниската цена на книгите у нас. И вечното оправдание как хората били бедни и нямали пари да си купуват. Глупости. Въпрос на култура е, не на безпаричие. Повечето хора ще дадат веднага 6 лв за кафе, за цигари или филм, но когато опре да си купят книга, се стискат. Освен ако не са някакви страшно раздумвани от пресата бестселъри в която и да е област. Но едва ли имам право да виня хората, след като дори писателите, когато дойдат на промоция, и родните критици, хората от литературните среди очакват по-скоро да им подариш книга, отколкото да си купят. И всичко се свежда до смешното положение да си подаряваме един друг книгите и да си ги четем взаимно в някакъв затворен кръг от 1000 души. - Ние, които поживяхме и по времето на това, което обикновено наричаме „социализъм” и по времето след рухването му, което не смеем да дефинираме наивно си мислехме в първите години, че в литературата ще зацаруват „свободата”, ще се води пълноценен диалог, както вътре в самата наша литература, така и с литературите по света. Това не се случи, разбира се. На мястото на престарелите литературни полицаи, дойдоха техни млади колеги, които с поредна комсомолска жар посочиха единствено верния път. Ако съдим по резултатите, не само че не стигнахме до Храма на Свободата, но даже и не направихме крачка по него... Защо се случи така, Вашата версия? - Защото по-лесно се променя системата отколкото съзнанието на хората. Навиците изградени с години на връзки, на среди и затворени кръгове, на бартер в литературата – аз правя нещо за теб, ама и ти ще направиш, всичко това съчетано с прословутата авторска суета и факта, че пишем на един малък-голям!, неразпространен език е достатъчна причина да си подлагаме крак или да се избутваме с лакти. Освен това много ме огорчава и прословутия характер на българина – след мен и потоп, липсата на общност, на това, че твоя свят не свършва с външната ти врата. По този въпрос може дълго да се говори, може би е остатък и от робската ни психика – всеки се затваря зад високата си ограда и гледа да се спасява по единично, да дърпа чергата към себе си. Все пак като се замислим май повече години сме били роби отколкото свободни. - Защо липсва диалог между двете съвременни литератури – британската и българската? Дали това не става, тъй като нашата литература е и сега безмълвна литература - от нейно име говорят назначените (няма значение от кого, нали?) лица, които обаче няма какво да кажат... - За диалога между две литератури са нужни преводачи, добри преводачи и добре информирани и които могат да си позволят да работят като такива и да оцеляват, без да се разкъсват на сто места. Преводачите са апостолите на словото. Преводач е Архангел Гавраил, който ни предава Божието Слово, или Свети Христофор, който пренася Христос през реката на гърба си. В крайна сметка всичко е превод, илюзия е да се мисли, че ние сме автори на каквото и да е, дори на собствените си творби. В английския език например се използва предлога by-чрез, отговарящ на нашия от, книга от. Няма от, има само чрез. В едно доста интересна документална книга за индианското племе сиукси, техният най-велик шаман казва, че всички ние сме бели кухи кости и Божественото минава като ехо през нас, стига да можем да го уловим. В кореспонденция с американската поетеса Тес Галахър, тя ни каза, че нямало преводач без автор. Именно – само че зависи кой стои на мястото на автора. - Бихте ли разказали на читателите на КНИГИ NEWS за плановете, а защо не и за мечтите си за това Ваше издателство? - Следващата книга, която ще издадем е антология със стиховете на Реймънд Карвър, от когото у нас до сега има издадена само книга с разкази, отдавна при това. Той е изключителен, Джонатан е направил подбора от всичките му книги с поезия, аз съм преводачът. После ще излезе Мануел Ривас с поезия на английски, той е най-наложилия се галисийски автор днес. Преводът е на Джонатан. Ще следва Антология на българската поезия на английски, един двама испански новелисти на български – в момента ги обмисляме, имаме заложена също така Антология на трима гръцки мистици-поети: Сикелянос, Карузос, Синопулос /другата ми страст към гръцкия език и поезия/. - Вие превеждате активно от гръцки, от английски. Предполагам успявате да следите, поне в най-общ план, процесите в гръцката, в английската литератури? Бихте ли обяснили как се случи така, че в българската литература през 90-те години бе наложена една наивна, безплодна и бездарна представа, че подражанието на някакви чужди образци е модерността, която ни е необходима? В английската и гръцката литература съществува ли такъв култ имитиращата бездарност? - Вече отговорих на този въпрос - бездарните винаги ще имитират бездарността, навсякъде има и бездарни и талантливи хора, и посредствени и големи автори. Общо взето големите са по-малко, тези, които не са нещо особено са повече, нормално е те да поддържат една уравниловка в литературата и да се поддържат взаимно. Напоследък се говори много, че поезията в световен мащаб е в криза. Няма такова нещо. Аз лично, четейки издания като американското Аbsinthe или английското Modern Poetry in Translation непрекъснато се натъквам на невероятни автори като палестинеца Таха Мухамед Али, или като англичанката Карол Сатямурти, или като албанеца Мойком Зеко или шведа Хари Мартинсон. Но не всеки може да публикува в такива издания. - До какви падения стигна това, което се самоопределя за литература днес- наниз от няколко общо взето наивни есета се самоназовават „роман”, куп несвързани изречения са вече „разказ” и като цяло „текстове” без читатели. Читателите предпочитат Джон Гришам, Борис Акунин, защото те са най-близко до това, което неистовите нашенски псевдомодернисти назовават „традиционна проза”. - Аз съм против подобни паразитни определения, какво значи традиционна проза – или си добър в това, което пишеш или не, независимо какви теми са обект на творчеството ти. Един Орхан Памук е традиционен и изключително космополитен едновременно. Той просто е голям автор. Мога да приема традиционното повече като тема отколкото като стил или модел. Традиционното в смисъла на самобитно, това, което ни отличава от другите, което е оригинално. - Сигурно ще ви прозвучи наивно, но ми се струва, че английските читатели тепърва биха могли да преоткрият българската литература. Вие ще се опитате ли чрез това Ваше издателство да подпомогнете този процес? - Да, разбира се. Нашето издателство е със седалище в Лондон и в София, всяка наша книга излязла на английски се разпространява и във Великобритания. Книгата на Джонатан Дън “DNA of the English Language” може да бъде поръчана освен от нашия сайт и в Amazon. Може да бъде намерена в библиотеките на острова, има я на пазара. Освен това Джонатан се интересува много от съвременна българска литература. Тази година излезе от Шустринг прес, утвърдено английско издателство, антология, в която бяха включени 13 стихотворения от Яна Букова. Мои неща от книгата ми “Седмият жест”, издадена от “Захарий Стоянов” през 2005 излязоха в най-престижното английско списание, създадено от Тед Хюз – Modern Poetry in Translation, в американското Absinthe, в английското Orient Express, до година в International Literary Quarterly. През 2008 книгата ми ще бъде издадена от Шустринг прес. Джонатан е един от безценните хора като преводач за българската литература. Първо, че е изключително добър, второ, че има достатъчно връзки с много издания, той превежда за най-големите издателства там като Рандом Хауз, Харвил Секър, Овърлуук в Ню Йорк, Европа едишънс и др. Той работи предимно с испански, каталонски, галисийски, но навлиза и в българския. Смятам, че има достатъчно добри автори у нас, които да представи. - Бихте ли се опитали да обясните на какво се дължат твърде странните взаимоотношения между българската и гръцката литература. Защо липсва интерес помежду им? Само на натрупаните междунационални противоречия през вековете ли се дължи този феномен? Живеем като непознати, както би рекъл Иван Вазов... Гръцката литература е сред най-малко превежданите у нас, а за контакти да не говорим... - А, не съм сигурна... Напоследък излязоха доста книги. След Стефан Гечев, щафетата бе успешно поета от талантливи преводачи като Здравка Михайлова, Яна Букова, Достена Лаверн, Борис Жогов. Гръцката литература не ми се мисли, има достатъчно хора, които работят в една не чак дотам неизчерпаема област, Гърция има големи имена, но все пак е малка страна. Освен това да не забравяме, че и хората, с които направихме сп. “Ах, Мария” на времето – Димитрис Аллос и Панос Статоянис са основните преводачи на наша литература там, благодарение на чийто труд излезе прекрасната антология “Хемус” с превод на българските класици до Николай Кънчев, Константин Павлов и Биньо Иванов на гръцки, също така романите на Вера Мутафчиева, на Антон Дончев, на Йордан Радичков, на Севда Севан и др. - У нас не съществува пазар на книгата, ако не сте го разбрали, скоро ще го проумеете при заниманията си с издателски бизнес. Но това си е в реда на нещата – нима бе възможно книгоиздаването или литературата да са някакви острови на блажените? С книгата, с четенето, както и със стойностната литература у нас се воюва, защото те са опасни в общество като нашето... На Вашето издателство ще му се наложи да се опита да съществува в една непазарна среда, в която се оцелява само ако имаш партийни покровители или приятелски настроени фондации. Вие по кой от двата възможни пътя ще вървите – самоубийствения или успешния? - Това, което казвате звучи доста тъжно. Ако трябва да избирам от двете, все пак фондациите са за предпочитане, винаги съм се страхувала от намесване на партийната политика в литературата. Моята последна книга “Времето и връзката” с есета за Балканите, представена на тазгодишния Панаир на книгата излезе благодарение на Фондация “Левентис”. Получи се много добро издание, съпътствано с цветни фотографии, които не биха били възможни без намирането на средства. Надяваме се, че във фондациите, както и навсякъде работят хора, чиито очи са отворени за стойностни неща. Вярваме, че призванието на литературата е да отваря очите на хората, така че ако техните очи не са отворени за нещата, които правим и създаваме, значи не сме си свършили достатъчно добре работата, колкото и трудно да е. - Какво не ви харесва в КНИГИ NEWS ? - Защо трябва да търсим вечно какво не ни харесва, всяко издание, било то електронно или печатно, което спомага за информирането на книжния пазар без да е тенденциозно има своето място и смисъл. Ще ми бъде интересно и полезно да посещавам вашия сайт. Благодаря за интервюто. Интервю на Стоян ВЪЛЕВ На снимката - Цветанка ЕЛЕНКОВА, поетеса, поради това и вече издател   _ Обратнo _