От
Седмият жест:Начало - - - Цветанка Еленкова
Прочети от Цветанка Еленкова...
Нови стихотворения:
БОЛКА
Когато държиш бутилка и чуваш вятъра
над отвореното гърло
когато поставиш рапан на ухото си
ехото болка от изпразненото тяло
и когато едно тънко свистене
като на спукана велосипедна гума
изпълни накрая празното пространство
като плач на новородено
Вземи го внимателно на ръце
и го подай или не го подавай на майка му
но го вземи внимателно
защото е толкова крехко цялото хрущяли
Дай му вода или го остави на лавицата
до главата си
MOTHERING SUNDAY
На Зигфрид Сасун
Подаряваш ми цветя от името на малкия ни син
за Деня на майката
три седмици преди Великден
когато се предполагало войниците на фронта
трябвало да си спомнят за майките си
и те за тях
ако евентуално
най-евентуално не се върнат
Малкият ни син ги стиска силно като граната
така че се налага да отварям пръстчетата му
изстинали едно по едно
Първите му цветя които самият толкова харесва
че не му се дават
а и тези времена на дъжда в окопите
и калта и смрадта и съсирената кръв
и споменът като Млечен път
са отдавна минало
И все пак
сутринта потича мляко от гърдата ми
ПРОБОЖДАНЕ
С този нож искам да те пробода
с който преди това съм пробол себе си
откъм другата тъпата страна
за да боли повече
и не само
но от дългото стоене
раната се е затворила
и сме станали едно
С този нож откъм острата страна
искам да те пробода
за да е по-бързо и да не боли толкова
и не там където никой не те е пробождал
а където си набождана много пъти
кожата ти загрубяла и бяла
с много сраствания
Искам да те пробода с този остър край
който всъщност е вдлъбнат
понеже се е отчупил на върха
не помня от какво и кога
може би някога съм го изпуснал
без да искам
или съм го забивал в нещо твърдо
Искам да те пробода
в най-острия ти ръб
там където е шит белега
за да не оставам белези
От
Седмият жест:
Някои си купуват поводи за кучета от онези, кожените, с определена дължина. Други предпочитат автоматични на ролетка. Даваш му да тича на воля, но когато решиш, го придърпваш. Аз го пусках на свобода. Откакто избяга обаче два-три пъти и се върна цялото в рани, пускам го на свобода, но само в двора ми. Кучето ми вие по катериците, вечер по луната. А когато натрупаме дърва за огрев до оградата, се качва и я прескача. И пак се връща с рани. Тогава реших да го държа на синджир. За да не се наранява кучето ми.
Понеже от малки търпим болка. С изключение на раждането може би, защото майките ни я поемат. И затова са тъй силни родилните болки. Докато потъмнее люспицата на ореховата ядка, докато се втвърди, докато падне зелената отвън обвивка. Докато спре да цапа пръстите ни. Докато горчилката изветрее. Докато минат месеци, много сезони и някой разчупи ореха. Изпаднал още от торбата на дядо ти. Понеже е кух - същински мощи ядката. От метър и шейсет станал някакви си шейсет. Затова сме мазохисти. Вътре ние.
Времето с думи се пълни капка по капка, подобно на запушен умивалник. Времето също има преливник. Двама-трима, които не издържаха и си тръгнаха. Колцина останаха, да измерват времето. Едни се въртяха на столовете, подаваха си бележки, други нещо си шушукаха, момичета си правеха вятър с полите, понеже нямаха престилки като бабите си. Някои слушаха задълбочено, ще кажеш, предстои им изпит, и си водеха бележки. А в залата спарено. Капка по капка се стичаха по челата.
Денят започва розов като бебешко дупе. И мекотата му, и мирисът на пухове. И жълтото покрай устата. И перушинка по главичката. Само едно облаче - слюнката, докато бозае. С гукане започва денят, на птиците. Понякога, ако е момченце, в синьо. Пелени от чист памук. Но нито го учим, нито му подражаваме. Не му даваме залъгалки, нито гуми да си чеша зъбите. Денят, така самотен като изоставено бебе пред дом “Майка и дете”, чака някой да мине, да си го хареса, най-сетне да го дадат по новините. Дано да си го върнат родителите.
На баща ми Стефан Еленков
Ако кожата има памет, както твърдят лекарите, значи къщата, на която се опря последния път, морето, в което плува, още помнят. Единствено роклите ми не помнят, защото ги нося на химическо чистене или често ги пера. Но морето ни, което е така затворено, че до него не достигат никакви течения, вертикалната стена под навеса, която не се мие от дъждове със сигурност помнят. Като човки на пеликани, като гърбици на камили задържат спомените за постни дни. Като ноктите на жертва, които още пазят косми от кожата на убиец.
Има една жица между бедрата и небцето. Една жица, на която органите са увисени като пране. Панталони със по два крачола, корсети, носни кърпички всякаква големина. Когато извие вятър, телта се откача и всички изпадат наведнъж. Има една жица, по която тече ток и в двата й края по едно езиче. Случва се да стане късо съединение понякога и идват от електроснабдяване. Отварят прозореца на електромера, закачен за стената, проверяват печатите, плащаш. А ако не искаш да плащаш, прокарват ти жицата под земята.
Измежду всички, които са ме лъгали, на всички хващах вяра, но най-много на теб. Който си ме лъгал най-много. Онази част от играта на криеница, когато отстъпваш реда на по-малкото си другарче, на детето си, преструвайки се. Така е и с всеки, на когото подаваш зар или ръка. После му стискаш ръката и го целуваш по дясната (или лявата) буза. Ти – от любов към него. Той – от любов към играта. В една подобна ситуация Орфей се обърна и също не заплю Евридика. Не я заплю. Но тя се отдалечи. Казват, по волята на боговете.
Омаломощеното синьо на облака ти искам, извалял се, на ракията - отлежала, на охлюва - случайно настъпен, дето бавно-бавно се спуска, сякаш по наклон на стръмна писта и внимава, прането - отдавна изсъхнало на простора, ръцете - с петна на старицата, омаломощеното синьо на облака ти искам, провиснал над главата ми, докато чакам на някой светофар на червено и духва вятър топъл, който носи листата – снегоедът, последният пролетен, и сядаме по къси ръкави в кафенетата, омаломощеното ти искам, дроб разрязан.
С пръст на уста, когато не искаш да събудиш някого или когато учителят влиза. Слага пръст на устата си, когато иска да укроти класа. Или направо - повелява ти да млъкнеш. Но повече ме интригува свличането му, отдалечаването от устните. Когато си постигнал тишината. Някои просто отпускат ръката си, други я изтеглят напред, сочат нещо, трети я задържат повече в това положение. И с едно заобляне в пръстите, една нега от умората на непривичния тям жест. Така ги нарисуваха византийските иконописци върху първите икони. Светците.
От
Амфиполис на деветте пътя:
МЪЖЕТЕ ОБИЧАМ
I
Виждаш ли мъжът този мъж като катинар с объркани вече коси и мисли навремето когато вееше през ключалката преди да вляза преди да светна лампата да се опра в стената звънтеше коремът от превъртане отърсваше се врабчето на желанието от дъжда между бедрата ми за този мъж ти говоря дето го обичах риж преди да заръждее в костите в зъбците на мозъка му бърках а нашите все ми викаха гледай гледай филмите с касоразбивачи и се учи на десетте божи заповеди леко да превъртам ключовете все на сигурно да ги държа като малка на врата а после в чантата виждаш ли този мъж все по-рядко слизам при него стои си там на вратата на мазето съседите се тюхкат че е вечно наводнено а аз понеже не се престраших понеже той там си и остана сред купища от кашони врати на стари мебели подвързии на книги ще го ползват децата
II
Реките се вливаха в морето така,
сякаш някой бе хванал за гърлото друг.
Велемир Хлебников
мъжете ги исках бременна в съзнанието си да приличам на тях разделени на две формата на прашка делтата на река да се вливат в мен да ме обхващат а аз ивица бряг мъжете ги исках врязана по два начина тяхното рацио щипките на рак и най-отгоре пяната им
III
има ли общо между една ръка и цигара между някаква усмивка и ръка оголени зъбите сгъната ръката в пръстите първите кокалчета след китката и между тях цигарата показалецът който потупва дръжката кръгът на двата мъжки пръста и кръгът на дима толкова влажна толкова бяла обичам ръката ти да филтрира отровите на писането
ЗА ЕЗИКА
Чрез завой се преодолява ритмичното слово
реда закона също
Да сме гъвкави или “прави завой!” ми казваха
когато се учех да шофирам
така се заобикаля кривото и правото
в езика също – Цветаева и Бунин
галопът на Цветаева и още профила-порфир
на Бунин
които всякога ме стряскаха
заобикаляне на ритъма, което не е аритмичност
защото всяко заобикаляне е отдалечено очертаване
на нечии контури
както по нашия край правим гълъбарник –
от коридора вход от входа стая
до безкрайност
но не някакъв лабиринт на преминаване
през пространството
а просто възпроизвеждане на езика
където всеки завой е не вратичка
а обогатяване на темата с хора думи
и птици
Прочети от автора на английски
Правата върху материалите от този сайт принадлежат на авторите. Начало - - - Цветанка Еленкова