Начало - - - Джонатан Дън

Прочети стихотворения от Джонатан Дън...

Нови стихотворения:

ИЛЮЗИЯ

Идвало ли ти е някога на ум

че светът се завърта в действие

в мига когато свиеш зад ъгъла?

Таксиметраджията скача в таксито си

и дава на заден по улицата.

Хората се връщат от работа,

приказвайки по мобилните си.

В трамвая шофьорът прави съобщение

в смисъл че “Спирката Уестминистър е затворена”.

Помагаш на чужденец мислейки че е в беда,

завеждаш го до посолството.

Веднъж щом си тръгнал,

завил отново зад ъгъла,

затворил слушалката,

пуснал пердето,

бездомният чужденец и дипломатът се отпускат,

декорът – посолство, небе, дървета, тротоар –

е навит.

И когато затвориш очи за да мигнеш или заспиш

едно черно море се извива до брега на мозъка ти,

над което протягаш ръце като гмуркач.

И когато сънуваш

влизаш в черната, кадифена вода

и потъваш

в търсене на корали, миди, перли,

които изваждаш на повърхността,

изпускайки ги в момента на събуждане

така че се въртят и изчезват от погледа

като листо, черничево семе,

умиращ лебед,

бял като звезда в нощно небе.

Звездите са перли изпуснати от мечтатели които отварят очи.

ПРИЧЕСТЯВАНЕ

Седя и водата се стича от мен.

Първо мазнината се преобразува,

сетне мускулите се разбридват и костите се стопяват,

вените се отварят,

изпразвайки съдържанието на пода.

Когато съзнанието ми стига дъното,

виждам как някаква ръка взима една от сребърните свещи

и я обръща,

превръщайки стопения пламък в солиден писец от злато.

ГЛУПАЦИ

На Хуан Марсе

Хуан Марсе, испански писател, твърди

че когато бил на петнайсет

видял (но не заговорил)

едно момиче в зелена рокля, което било красиво.

Дори и ден не минавал от тогава

(твърди)

без да си представя това момиче в зелена рокля,

меланхоличните й очи, загадъчната усмивка.

Хуан Марсе е на възраст вече.

Истина ли е което твърди:

че видял едно момиче в зелена рокля, което било красиво,

и още си я представя всеки ден?

Не знам.

Момичето (осмелявам се) щеше да ни води за носа.

По-добре да не си я заговарял.

Красотата й не намалява от нашето отминаване.

КОНТРОЛЬОРКАТА

Контрольорката

се появи отникъде.

“Билети моля!”

Не бях перфорирал своя защото

на качване в автобуса

имаше толкова много хора

че не можах да се отблъсна от стълбите.

Така че пътувах с гръб към стената,

почувствал замаха на вратата,

как се отваря и затваря,

пропускайки и изпускайки пътници,

задъхани зачервени деца казващи “Топло е!”

изпити мъже с каскети с хлътнали очи и настръхнала кожа,

майки-квачки със своя пазар,

младеж толкова зает с момичето си

че се занасяше без да забележи

ефекта върху нас.

Бих казал че се забавлявах на пътуването,

струваше си 50 стотинки

на неперфорирания билет който държах

в свободата на арената

когато повечето хора взеха да слизат

и бяхме вече в центъра.

Чух ангел да казва “Може би е време, знаеш...”

но след цялото бутане и блъскане около мене,

след всички аларми, врати и звънци,

бях изтласкан сред море от широта,

от сънлива тишина което значеше че няма да съм затруднен

да повдигна ръка.

Отлагането ми (в този свят) бе моето падане.

В следващия миг тя се появи

сякаш отникъде.

“Но твоят не е перфориран!”

каза със изпитващ поглед.

Обясних за хората когато се качих,

че не можах, нямаше как,

но веднага осъзнах че думите ми

в широкото пространство наоколо

бяха слаби сякаш светлина на крушка през деня,

перфораторът съвсем до мен,

и как на моя развален български

да изясня своето безгрижие а ла Хораций

в просторното поле на автобуса, угрижени лица...

“Истина ви казвам” можах да кажа.

Мислех да изхвърля билета на боклука

но тя се подсмихна.

Била е тука и преди,

жена на всички сезони,

и изтегли оранжев билет,

който проби.

Напуснах през вратата,

истина ви казвам,

и автобусът се оттегли, сред дращещи на пушека листа.

ПРОБУЖДАНЕ

В памет на Йозеф Кнехт

Светлината се разля

от прозореца щом го отвори

            когато се събудих,

листата трепкайки на бриза

като ранобудни плувци.

Светлината тази сутрин

е съвсем друго усещане:

не обичайният ужас на още един ден,

            но изкушението сведено

            до едничка точица от мрак,

изместено от щастие,

от леко чувство,

тъй че мога да изпъна рамене и

                                   да поема въздух на открито,

заслепяващо бяло пространство без зрители

(нищо за гледане и показване

понеже няма нищо скрито),

            без непрестанното дразнене на света

(свързано с третото измерение:

дупка за нашата форма, форма за нашата дупка),

            и всички са желани,

всички облекчени от товара си

който не е от значение,

всички са приети

            и обичани

                        и смеещи се

в една открита не-догматична, непесимистична,

не-сектантска,

свободна търговска зона наречена Бог.

Всички скрити желания са признати

            и без позор.

Така че те са

свързващо звено на всичко живо

обичано и уважавано заради тях.

Всеки срамен акт

– масови убийства, кражби, изневери –

е отхвърлен отведнъж:

никой никога не е нанасял истинска вреда,

            всъщност, не разбираха.

Тук е рай:

всички раси и религии

прегърнати полека в хороводен

                                   воден

танц.

Светлината се разля

от прозореца щом го отвори

когато се събудих

            от моя сън,

и светът не бе вече

мизерното място което сторихме,

но дом на всевечния и

                        все-обхватен

елит.

От Въпреки това:

НЕЩА

I

Франк бе не-възприемчив, което значи, че не възприемаше.

Или поне не възприемаше това, което смяташе за възприето.

Не носеше костюми (макар да му харесваше да носи).

Не караше кола.

Дори не му харесваше да се вози.

Виждате ли, Франк бе не-възприемчив.

“Не одобрявам изгорелите газове”, казваше той.

Проблемът с неодобряването на изгорелите газове, или с не-възприемането, което е същото, е ужасно усещане за непринадлежност. Да си чужд. Дори на тези, които обичаш.

Майка му се страхуваше да го целуне.

“Не одобрявам колите” би казал той, “защото не одобрявам изгорелите газове”.

Той искаше майка му да го целуне.

ЧУВСТВАМ ВЪЗБУДАТА

Чувствам възбудата на дете.

Срещнах момиче, което се държеше сякаш не е видяла табелката.

Не газете тре...

Тя нагази и говореше за Белгия,

и за разказите на баща й,

и за частите на Белгия, които не са френски:

Фландрия, някъде другаде и Гент.

А аз слушах.

Но не можех да се въздържа да не следя контурите на устните й

и да се чудя дали това би могло да е

то.

“Не се чуди”, си казах,

“а слушай какво тя казва”.

Аз слушах, а тя ми говореше за Мадрид,

където е следвала география на Испания,

за Бристол,

където е взела магистърска степен,

за Холандия,

където е преподавала европейско право,

за Люксембург,

където е работила в Европейския съд.

И внезапно се оказа демоде самоубийството.

Ето го животът, там, за вземане.

“Carpe vitam”*, би казал Хораций.

“Грабни момичето и го обичай”, е имал предвид.

“Грабни момичето и го обичай”, си помислих

и се усмихнах, докато говореше

за Куба или Господ,

за сестра си в Ню Йорк,

за захар, ябълки и снежни преспи, и любов.

* Грабни живота, наслаждавай се на живота (лат.)

ОБНОВА

Не искам да говоря за това.

Не искам да гледам от различни ъгли,

питайки защо и как,

анализирайки процеса.

Накратко, нямам нужда от аналитичен ум.

Това е, което ме тревожи.

Това е, което ме кара да побягна оттук,

да побягна като сърна,

да трия ръце, така че люспите от мъртва кожа

да се ронят над чинията като дърдонки.

Внезапно обновен,

внезапно ставайки и за.почвайки на чисто,

казвайки: Този път...

Този път, ще се получи.

Този път, ще отвърна на жеста.”

ДЕНЯТ СЛЕД РОЖДЕНИЯ МИ ДЕН

Махмурлия.

Денят след рождения ми ден,

който отпразнувах, изпивайки четири бири,

последната от които не си спомням добре,

тя някак се слива с третата,

и хапвайки полусготвен сос

върху подложка от талиетели

(не можех да кипна водата отново,

газовата бутилка бе празна,

тъй че оставих талиетелите да престоят

в кипналата вода десетина минути,

както се отлепва марка без клеймо)

и гледайки “Титаник” на италиански

на двуинчов екран,

надигайки се, за да чета репликите

на бъдещите руски пасажери,

не че имаше значение,

гледал съм го вече филма

(на английски, а и на испански,

последният път седнал на дървен шезлонг

на приспособено игрище

в арагонските хълмове),

до края,

който отказах да гледам,

смятайки за глупаво

да се хвърля диамантът “Сърцето на океана”

обратно в морето

(в действителност, Джеймс Камерън отнесе немалко ругатни

откъм мястото ми, за романтичната му мечта.

Нищо такова!)

Не беше спрял шумът

от мотопедите, пърпорещи по хълма,

            от машините.

Но четейки Писма за рождения ден на Тед Хюз

в това италианско пристанище

под силното следобедно слънце

с ревностните чайки, правещи се на орли

или на самолети от италианската армия,

и звънтящите мачти,

и Вивара, извит като черупка на бразилски орех в краката ми, докато

            исках шумът да спре,

животът можеше да е далеч по-лош.

ОБСАДЕН

Моят романтичен остров е едно мъчение.

Бях захвърлен от дрънченето на решетки в канавките

при машината, която стърже (цели четири часа вече) -

огромен комар в ухото на небето -

по дървена лодка.

Дойдох тук, за да се махна.

За мъничко спокойствие и тишина.

Но, бягайки от примамката,

попаднах в капан.

Като муха на прозорец съм.

Единственият изход: да отстъпя обратно в живота.

(Да отвориш прозореца не е изход,

мисля си.)

ДОМЕНИКО

На Доменико Лубрано Лавадера

Доменико имаше корито с мрежа в коридора.