Из книгата Въпреки това:Начало - - - Джонатан Дън
Стихотворения от Джонатан Дън
Нови стихотворения:
КОНТРОЛЬОРКАТА
Контрольорката
се появи отникъде.
“Билети моля!”
Не бях перфорирал своя защото
на качване в автобуса
имаше толкова много хора
че не можах да се отблъсна от стълбите.
Така че пътувах с гръб към стената,
почувствал замаха на вратата,
как се отваря и затваря,
пропускайки и изпускайки пътници,
задъхани зачервени деца казващи “Топло е!”
изпити мъже с каскети с хлътнали очи и настръхнала кожа,
майки-квачки със своя пазар,
младеж толкова зает с момичето си
че се занасяше без да забележи
ефекта върху нас.
Бих казал че се забавлявах на пътуването,
струваше си 50 стотинки
на неперфорирания билет който държах
в свободата на арената
когато повечето хора взеха да слизат
и бяхме вече в центъра.
Чух ангел да казва “Може би е време, знаеш...”
но след цялото бутане и блъскане около мене,
след всички аларми, врати и звънци,
бях изтласкан сред море от широта,
от сънлива тишина което значеше че няма да съм затруднен
да повдигна ръка.
Отлагането ми (в този свят) бе моето падане.
В следващия миг тя се появи
сякаш отникъде.
“Но твоят не е перфориран!”
каза със изпитващ поглед.
Обясних за хората когато се качих,
че не можах, нямаше как,
но веднага осъзнах че думите ми
в широкото пространство наоколо
бяха слаби сякаш светлина на крушка през деня,
перфораторът съвсем до мен,
и как на моя развален български
да изясня своето безгрижие а ла Хораций
в просторното поле на автобуса, угрижени лица...
“Истина ви казвам” можах да кажа.
Мислех да изхвърля билета на боклука
но тя се подсмихна.
Била е тука и преди,
жена на всички сезони,
и изтегли оранжев билет,
който проби.
Напуснах през вратата,
истина ви казвам,
и автобусът се оттегли, сред дращещи на пушека листа.
ПРЕВЕЖДАНЕ (2)
Паякът построи мост
от чантата ми до крака
и ме изуми
минавайки под него.
Някъде между A и B,
се стрелна към невидимото C,
като добър преводач.
ВЪЗЛИЯНИЕ
Вземи купата в ръце.
Поръси я леко с босилек.
Пренеси я в другата стая
(внимавайки и капка да не потече).
В уречения час, я разлей
на земята с жест.
СЪБУЖДАНЕ
Светлината се изливаше
през прозореца отворен от теб
когато се събудих,
листата трептейки на бриза
като ранобудни плувци.
Светлината тази сутрин
съвсем друго усещане:
не обичайния ужас от още един ден,
но изкушението сведено
до малка точица от мрак,
изместено от щастие,
усещане за светлина,
така че мога да изпъна рамена
и да дишам на воля,
заслепяващо бяло пространство без зрители
(без нищо за показ и гледане
тъй като нямаше нищо скрито),
без постоянното дразнение на този свят
(отговарящо на третото измерение:
дупка за нашата форма, и форма за нашата дупка),
и всички са добре дошли,
всички облекчени от товара си,
който не значеше нищо така или иначе,
всички са приети
и обичани
и смеещи се
в една честна недогматична, непесимистична,
не-господстваща,
свободна търговска зона наречена Господ.
Всички скрити желания са приети
и без унижение.
Всъщност те представляват
свързващо звено на всичко живо
обичано и уважавано за това.
Всеки срамен акт
– масово убийство, кражба, изневяра –
е отхвърлен отведнъж:
никой не е причинявал никаква вреда,
всъщност, не съзнаваха.
Тук бе благодат:
всички раси и религии
прегърнати леко в духовен
хороводен
танц.
Светлината се изливаше
през прозореца отворен от теб
когато се събудих
от съня си,
и светът не бе вече
мизерното място което сторихме,
но дом на вечния и
всеобхватен
елит.
Из книгата Въпреки това:
ДОМЕНИКО
Доменико имаше корито с мрежа в коридора.
Деветнадесет години е работил в машинното на търговски кораб.
Но в действителност е рибар.
Денем седи и кърпи.
Никога не съм сигурен дали е напреднал,
защото мрежата изглежда същата.
Като че няма край или начало,
подобно намотаната по клон змия.
Денем кърпи.
Пее, докато чопли по нишката.
Това са песни с красота, от която ти секва дъхът,
не ги разбирам, но си мисля, че те имат нещо общо
с паметта, и го разбирам.
Слушам, докато кафето къкри в кафеварката –
разтопен бакър, –
слушам нишките
на вековете.
ТРАФИК
На остров Прочида хората притежават къщи,
имат кучета, да ги пазят,
порти, да ги защитават,
зидове, да отклоняват любопитните очи.
Всички тук карат коли.
Няма тротоари,
тъй че трябва да вървиш по шосето.
Някои намаляват скоростта,
но повечето не.
Единствените спокойни места
са мостът към Вивара
и гробището.
Тук
можеш да чуеш птиците как пеят.
Трафикът ме дразни.
Плаши ме, честно казано.
Шофьорите са в блажено неведение.
Те мислят, че аз съм лудият.
Понякога шествам бавно надолу по средата
(пътят е твърде тесен за минаване)
сякаш съм глух, не съм чул
свистенето на гуми, учестеното дишане на шофьорите.
Когато вървя в насрещното платно
гледам навъсено шофьорите,
гледам навъсено с омраза в сърцето.
Правя им път,
разпервайки ръка.
Toro!*
Те опушват, аз се потя.
Друг път се прилепям към стената
в привиден ужас
като морска звезда.
Те мислят, че аз съм лудият.
Не знам как иначе да се държа.
*Бикът! (от исп.)
БЕШЕ ЛОШ ДЕН
Беше лош ден.
Работниците ме събудиха към 7.15.
Бях толкова уморен, работих цяла сутрин,
че заспах неусетно. И без друго
не си бях доспал. Когато се върнах за обяд,
все още бяха там, този път
бръмчейки на стената на стаята ми.
Чудо голямо, казах си, но се надявах да
полегна. Напуснах ядосан,
поразходих се, стигнах гробището,
неспособен да разбера живите.
Мъртвите също не бяха особено отзивчиви,
не желаеха да ме допуснат
в тайните на своя свят.
Накрая се предадох,
и някъде към четири взех работата си
и слязох на плажа.
Не беше крайно лош ден, зная.
Можеше да бъде много по-зле.
Някой да умре или да легне болен
или да стори нещо ужасно.
Бях уморен, и това бе всичко,
просто чашата на търпението ми преля,
когато след плуването, устата ми
напукана от сол, тя се появи
откъм слънцето и положи
студена напитка върху гърдите ми.
Чудо голямо, казах си, но ме накара
да се почувствам далеч по-добре.
Вдигнах поглед и погълнах всичко.
СКОРПИОНЪТ
Скорпионът дойде на погрешно място в погрешно време.
Нямаше как да знае.
Затътри се към нас, почти доволен,
като че носеше някакви новини,
някаква пикантна клюка, шега, нещо подобно.
Ще речеш, че крие нещо в себе си, което иска да ни каже.
Но ние не говорим неговия език,
и той се насочи право към слабата жълта светлина
на входната врата.
Лица подскочи, втурна се да търси метла,
след малко се върна като гимнастичка над рогозка.
На скорпионът не му оставаше много,
трябваше да го предупредя.
Той стигна до стъпалото на входната врата
и заобиколи.
Може би бе променил намерението си,
бе загърбил нашите животи,
в търсене на някой друг, с който да сподели,
някой, много по възприемчив,
някой, който говори езика му.
Но беше твърде късно за това.
Аз изскочих навън и се обърнах,
когато Лица повдигна метлата (брадвата),
и се прицели, докато скорпионът си пробиваше път
(стъпалата не бяха препятствие в този миг),
стовари метлата,
не уцели!
издигна я (скорпионът се сражаваше с невидим враг сега),
прицели се за втори път...
Последното, което видя скорпионът,
трябва да е било метла, профучаваща от космоса –
един спазъм – и Лица изми плочките,
и Тоборг, питаща дали скорпионите са опасни.
Превод от английски: Цветанка Еленкова
Стихотворенията Доменико и Трафик са в превод на Рада Панчовска
Прочети стихотворения на английски
Правата върху материалите от този сайт
принадлежат на авторите