Начало - - - Джонатан Дън

Преводачът като поклонник: сами ли сме, когато превеждаме?

Какво е текстът? Някой човек сяда, допира писалката до хартията и ако има късмет (или вдъхновение), първите букви, и с насъщните разстояния, и думите идват в такава последователност, че са забавни, остроумни или разказват история. Но къде почва текстът? Дали почва с нас? Дали е поток на подсъзнанието, в който дълбаем? Завинаги ли е казан и завинаги ли ще бъде?

         Ако е вярно, че писателите са вдъхновени или търсят вдъхновение, това би означавало, че текстът идва чрез тях, а не от тях. Чудя се колко ли автори биха се зарекли, че са първоизточникът на това, което пишат. До каква степен сме първоизточник на всичко около нас, включително въздуха, земята, идеите, храната? Не сме ли в същността си всички преводачи? С цел да се покачи рейтингът на преводача е модерно да говорим за преводача като писател. Което е пародия на справедливостта. Писателят е, както и всеки човек, преводач.

         Превеждаме нещата, които идват до нас. Живеем в ерата на Аз-а, егото, което в английския се пише с права линия (I). Трябва да броим низходящо от правата линия, за да стигнем до нула, О-то на откриването. Така че сме свикнали  да работим в две измерения. Теглим черта на земята, ограда или граница, и казваме, че от тук до там е мое (независимо от факта, че никога не сме били и няма да бъдем отговорни за създаването на земята, на която стоим). По същия начин, като преводачи, теглим линия между текста и превода. Но линиите, подобно на стените, имат свойството да са нестабилни.

         Ако някога направим отпратка към трета точка, ако превеждаме с духа, ще се получи триъгълник, който, подобно на пирамидата, е много по-устойчив. Става дума за онзи тънък глас в главите ни, който ни подсказва, нашето подсъзнание, ако предпочитате, онзи, за когото сме виновни, че пренебрегваме толкова често. Нерядко съм търсил разрешение на някакъв преводачески проблем и тънкият глас е крещял отговора в главата ми, доколкото е способен да крещи въобще.

         Същото е със съвпаденията. Случвало ли ви се е да превеждате нещо, дума или израз, само за да срещнете същата дума или израз по-късно през деня в книга, в разговор, върху стена или облекло, понякога дори по-сполучливо употребен, отколкото при вас? Случвало ли ви се е понякога да търсите дума в речника и да откриете друга дума или израз от същото изречение в примерите към думата, сякаш потвърждавайки интуицията ви?

         Бих искал да кажа, че не сме сами, когато превеждаме. Преводът е пътуване, по време на което даваме и получаваме смисъл. Вярвам, че затова Бог ни е разпръснал при Вавилон. Имали сме един език, без нужда от преводачи. Били сме на път да се обожествим с една кула, стигаща до небесата (тази права линия отново!). Но само чрез превеждането на другия можем да научим кой е Бог – английската дума за друг и гръцката за Бог, бидейки свързани с разлика в една-единствена буква (other-theos).

         В този свят преводачът е изтласкан на границата. Той е принуден да живее на линията, чието съществуване всъщност отрича. Но пренасяйки смисъл от едната до другата страна, съшивайки раната, която е човешкото его, той не е сам. И това има практическо приложение. Моите преводи се преобразиха, когато отворих себе си към духа и направих отпратка към трета точка, като някой, който, вървейки, се ориентира по забележителностите.

         По същия начин, по който нещата идват първо до и сетне чрез нас, твърдя, че ние не сме източникът на езика. Твърдя също така, че думите са живо същество, което, подобно на цялото творение, говори свой собствен език, език, за който не сме вещи и който като поклонници трябва да научим, ако някога въобще се надяваме да открием смисъла под повърхността, зад хоризонталната линия на времето и външността. Това отваря две възможности: че преводът, върху който работим, вече съществува, трябва само да трием върху хартията, както се взима релефен отпечатък; и че всъщност това, което писателите правят, е да превеждат невидими текстове, вадейки ги на повърхността, нещо като да превеждаш от непознат език.

         Да бъдеш преводач е толкова естествено, колкото това, че сме хора. Преводачът осъзнава, че той не е авторът. Неговият патрон е свети Христофор, защото подобно на него, задачата му е да пренесе Христос, смисъла, през реката.

Превод от английски: Цветанка Еленкова

Изказване на Джонатан Дън за втората Международна среща на преводачите на българска литература, София, 21 май 2009, публикувано в летния брой за 2009 на списание Християнство и култура

Прочети същия текст на английски

Прочети текст за фотографията

Прочети статия по книгата ДНК НА АНГЛИЙСКИЯ ЕЗИК

Правата върху материалите от този сайт принадлежат на авторите. Начало - - - Джонатан Дън