ЧЕРЕН ВЪЗДУХ

ЧЕРЕН ВЪЗДУХ от Агустин Фернандес Пас

Не бестселър, а трилър може да се нарече книгата на Агустин Фернандес Пас. Боравейки с познатото, но завършвайки с непознатото. Предлагайки очакваното, но подавайки неочакваното. Голяма любов, психиатрична болница, екзорсизъм и разплитане на интригата, която преобръща надолу с главата Фройд, Юнг, цивилизацията. Хората са самотна тълпа, под и над която преобладават първичните сили на природата. Като в менгеме, от което единственото, нереално при това, излизане е лъжливостта на мегаполиса. Една толкова черна история, че от нея се излива порой от катран, който запечатва дишането.

Навярно е дошъл моментът – макар да не ми се ще да го призная – да сложа край на опитите си да забравя незабравимото и да застана веднъж завинаги лице в лице срещу действителността, да приема същестуването на онзи червей, който ме изяжда отвътре и който с всеки изминал ден става все по-голям. Ако е вярно, че писането е освобождаваща терапия, както съм казвал толкова пъти на пациентите си, разказът за едни събития, от които, колкото и да се опитвам, не мога да се избавя, може да ме освободи от ужаса и от обсесиите, които се оплитат в мозъка ми като лиани. Може би така ще успея най-накрая да намеря покоя, който напразно търся от три години. Ще е болезнено да разказвам, това ще означава някак да преживея отново случилото се през онези злочести месеци. Ала е нужно да го направя, да си спомня всичко още от щастливите дни, през които изглеждаше невъзможно да се стигне до такова положение. Кой можеше да си помисли тогава, че очите на Лаура, онези очи, от които започва моето нещастие, са вратата към бездна, в която щях да пропадна и да стигна дълбините, на които се намирам сега?

Запознах се с Лаура Ново на 12 септември 1999 г. Невъзможно е да забравя тази дата, защото същия ден започнах работа в клиника Бейра Верде, престижния психиатричен център в район Бахо Миньо, почти на границата с Португалия. Току-що бях навършил трийсет и две години и имах чувството, че с онази първа работа, която надхвърляше всичките ми професионални очаквания, затварям окончателно етапа на образованието и отварям нова, вълнуваща глава в живота си.

Открай време, от юношеските си години, когато прочетох със смесица от любопитство и страст книгите на Зигмунд Фройд в бащината си библиотека, изпитвам необикновено влечение към психиатрията, в която ми се струваше, че хармонично се сливат точните и хуманитарните науки. Да прониквам в тайните на психиката, в най-скритите й, интимни кътчета, където виреят големите човешки страсти – любов, омраза, ревност, злоба, най-различни мании..., – да прониквам при това със солиден научен апарат зад гърба си, ме изпълваше с вълнение, подобно на онова, което трябва да са изпитвали участниците в големите научни експедиции през XIX век, онези изследователи, които без колебание са рискували всичко, водени от фикс идеята да стигнат до най-затънтените, потайни краища на земята.

Дипломирах се с отличие в Медицинския факултет, с отличие работех дълги години като щатен лекар в болницата, а също и по-късно по време на специализациите в най-престижните европейски университети. Предлагаха ми настойчиво да остана в Университета, но отказах, защото онова, което най-много исках, беше прекият контакт с пациентите; теориите имат смисъл само ако ни помагат да разбираме по-добре сложната човешка психика. Практическите ми стажове в различни центрове бяха вълнуващи, бях уверен, че там ми е мястото, въпреки че ме смущаваше постоянното присъствие на някой над мен, който контролираше работата ми и следеше да не се отклоня от вече прокараните пътища. Ала много добре знаех, че това беше цената, която трябваше да платя, за да експериментирам и да научавам неща, на които никой учебник не би могъл да ме научи.

Предвид всичко това трепетът и нервността, които изпитвах онзи септемврийски ден, изобщо не са изненадващи. Тези, които разбират от психиатрични болести, знаят, че клиника Бейра Верде е особен случай в третирането на умствени болести, остров на освободата, където се правят изследвания и се използват методи, водещи до успех там, където другите се провалят. Накратко: става дума за превъзходна клиника с всякакви материални нововъведения и със свръхнапредничаво разбиране за психиатричната работа. Неслучайно я ръководят Уго Монтенегро и Елза фон Франц, навярно двете най-влиятелни фигури в съвременната европейска психиатрия. Затова, когато разбрах, че там се открива щатно място, аз се явих на конкурса, без да се замислям, със сляпата убеденост, че това ще е бъдещата ми работа. Новината, че мястото е мое, ме зарадва много, понеже най-накрая осъществявах мечтата на живота си.

Спомням си, че онзи ден ме прие лично доктор Монтенегро – жест, който не очаквах и който затвърди у мен впечатлението за голямата му човечност. След като ме представи на някои от бъдещите ми колеги, той ми показа съоръженията на центъра. Тук няма да говоря много за тях, защото ми се струва невъзможно да има по-добри. Самото място, на което са разположени, е изключително – великолепен замък на няколко километра от Гоян, на върха на хълм, чиито склонове се спускат плавно до бреговете на Миньо, точно пред островчетата Боега и Вакариса и срещу Вила Нова де Сервейра, която ни гледа от португалския бряг. Зданието е с богата история, истинско бижу, представително за най-добрата градска архитектура на галисийския барок. Както разбрах по-късно, било е построено върху развалините на стара крепост от XIV век, от която не било останало почти нищо. Замъкът е от средата на XVIII век и винаги е бил част от владенията на Гоян и Сервейра, благороднически род, който с течение на годините похарчва цялото си наследство и продава неизгодно и последния си имот.

Климатът и красотата на местността били две от причините, които подтикнали докторите да установят там мястото, на което да прилагат на практика теориите си. Реставрирали замъка изцяло и го разширили с допълнителни пристроени помещения. Ако отвън беше за чудо и приказ с двете странични кули и величественото парадно стълбище, вътрешността, приспособена за новото предназначение на зданието, също беше образцова.

Стаите на пациентите, светли и весели, бяха решени в минималистичен стил и оборудвани с удобни, функционални мебели. Имаше и много общи помещения със сепарета, които приканваха към разговор.

От целия комплекс особено ме впечатлиха просторните градини във френски стил, в които се открояваха гигантски вековни палми, както и обширният лес отзад, който заемаше другата част на хълма и стигаше до обработваемите земи в долината. Когато се разхождах по онези алеи с кестени и дъбове, имах чувството, въпреки че бях само на няколко километра от Виго, че съм навлязъл в една от онези рядко срещани самотни гори, които все още могат да се открият в нашата страна.

Доктор Монтенегро ми показваше съоръженията с нескрита гордост. Струва ми се, че, макар и несъзнателно, искаше да ми предаде убеждението, че работата там е привилегия, уникална възможност, която не бива да подценявам.

– Добре познавам досието Ви, доктор Молдес, аз председателствах изборната комисия – каза ми той, докато разглеждахме климатизирания басейн. – Трябва да Ви призная, че се реших да гласувам за Вас не заради квалификацията Ви, а заради любознателността Ви, онзи жизнен плам, който прозира под сухите данни в биографията Ви.

– Какво по-точно имате предвид? – попитах аз, поласкан и заинтригуван.

– Вижте, имаше по-блестящи досиета от Вашето; това място беше желано и се явиха хора с добра подготовка. Обаче... как да Ви кажа, всички досиета бяха предвидими, следваха предварително начертана траектория. От тях можеше да се отгатне почти със сигурност какво ще правят тези хора през целия си професионален път.

Докторът сигурно очакваше да го попитам нещо след двусмислените му думи. Аз обаче мълчах, давайки му възможност да продължи с онова, което искаше да ми каже.

– Не ме разбирайте погрешно, скъпи приятелю – подхвана той след кратка пауза. – Вашата кариера също е блестяща, няма какво повече да се желае. Но на това ниво със сигурност вече знаете, че академичните квалификации сами по себе си не са гаранция за нищо. Онова, което привлече вниманието ми към Вас, бяха подробностите: интересът Ви към най-различни области на знанието, широката Ви култура, която не си поставя граници... Тези привидно маловажни неща, които издават силно желание към опознаване на всички страни на живота.

Думите на доктора ме зарадваха; разпознавах се в бързия портрет, който беше нахвърлил, и му го казах. Не разбирах обаче как така тази моя черта се беше оказала решаваща за избора.

– Психиатричната наука се нуждае от нов импулс, който да скъса със схващането, че вече знаем всичко за психиката, че сме стигнали края на пътя, проправен от великите учители – отговори ми доктор Монтенегро. – Ние сме прекалено самоуверени, сякаш вече има решение на всеки проблем, който възниква. А не е така; как ще е така, когато човешката психика е загадъчна и необятна като междузвездното пространство. Спомнете си думите на Юнг, толкова са многозначителни: „Онази част на психиката, откъдето произлизат символите, истински сложната и непозната част, на практика е все още неизследвана”. Държим се така, сякаш човешкият мозък е позната територия, когато, дори за нас, той е непроходима джунгла, каквато е била амазонската за първите изследователи. Затова имаме нужда от хора, които да се осмеляват да поемат по нови пътища.

Докато говореше, той ме водеше към едно от новите отделения на сградата, които още не бяхме разгледали. В контраст с останалите светли помещения, това напомняше някак на бункер, имаше дебели стени само с малки прозорчета. На влизане докторът ми каза:

– Най-доброто доказателство за това, което Ви казах току-що, се намира тук. В тази постройка има шест обезопасени стаи, предназначени за онези случаи, за които науката не е способна да открие решение. Това е потвърждението на нашия провал, на недостатъчните ни знания за човешката психика. Ето виждате: високи стени, недостъпни прозорци, блиндирани врати; все едно е затвор. Само че не е; несправедлив съм към себе си, защото целта на тези мерки е защита на живота на пациентите.

Онемях, не знаех какво да кажа пред онова, което виждах. Беше другото лице на реалността, тъмната страна, която силно контрастираше с модерните съоръжения, които тъкмо бях разгледал.

– Шестте стаи са снабдени с всичко необходимо за този вид помещения – обясни ми докторът. – Тапицирани стени, специални мебели, постоянно наблюдение чрез вътрешна телевизионна мрежа. Предназначени са за агресивни пациенти или за пациенти със склонност към самоубийство, които трябва да се наблюдават денонощно.

– А кой е в тях?

– О, за щастие, всички са празни освен тази – докторът се приближи до първата от редицата врати, разположени от двете страни на централния коридор, и ми направи знак да го последвам. – Тук имаме една пациентка, която е с нас вече известно време, скоро ще станат три месеца, откакто постъпи в клиниката. Три месеца, през които едва отчете някакъв напредък, въпреки усилията ни. Това е нашият невъзможен случай, напомнянето, че не сме властелините на психиката, за каквито понякога се мислим.

Доктор Монтенегро дръпна резето и отвори прозорчето на вратата. Хвърли бегъл поглед към вътрешността и веднага след това ме подкани да надникна и аз.

Познавах добре този вид съоръжения; бях виждал подобни в болниците, в които бях работил, макар не толкова големи. Спомням си добре, че почти не обърнах внимание на вътрешността на стаята, защото очите ми веднага се насочиха към обитателя й. Това беше млада жена, горе-долу на моя възраст, слаба, облечена със синя тениска и широки сиви панталони. На пръв поглед най-голямо впечатление у нея правеше яркочервената й коса, небрежно вързана на опашка, която едва държеше дългата, къдрава грива. С изненада си дадох сметка, че намирам жената за много хубава – реакция, която прецених като неадекватна в онази ситуация. Седеше на стол, беше прехвърлила тежестта на тялото си върху отрупана с хартия маса и пишеше неистово, с трескаво нетърпение, като че ли целият й живот зависеше от онова, което записваше на листовете.

В някакъв момент трябва да съм вдигнал шум, защото жената вдигна очи и отправи към отвора поглед, който никога няма да мога да забравя. Тогава видях очите й за пръв път, очи, които и сега, ако затворя своите, продължават да ме гледат втренчено от дъното на душата ми, със същата сила, с която ме гледаха онзи следобед.

Всяко друго впечатление от нея тутакси беше засенчено от тези очи. Привлякоха ми вниманието не с красотата и с пленителността си, а с тревогата и горчивината, които излъчваха. Не беше страх, нито тъга, а нещо по-дълбоко и необяснимо, като че ли целият потрес, който можеше да изпита човек, беше събран в дъното на очите й.

Вдигна поглед, както казах, и се загледа втренчено в отвора на прозорчето; втренчи се в мен, говореше на моите очи, като че ли искаше да ми предаде ужаса си чрез онзи мълчалив, ала многозначителен поглед. Трудно ми е да изразя онова, което почувствах, не намирам точните думи да го опиша, сякаш електрически ток премина през мен отгоре надолу, сякаш невидим лъч прониза душата ми и я разкъса на хиляди парченца.

Отдръпнах се от вратата, разтърсен от силата на погледа й. Трябва да съм изглеждал като обезумял, изгубил дар слово. Докторът също не каза нищо, може би отгатваше вълнението, което изпитвах, и тръгна по коридора напред, към изхода.

– Чакайте, докторе, не бързайте толкова – успях да кажа. – Онази жена... онази жена пишеше с необичайна страст, като че ли животът й зависи от няколко думи.

– О, и ние бяхме изненадани от страстта й към писането, от силата, която я кара да стои часове наред над хартията, ден след ден – отговори ми той. За миг ми се стори, че виждам съучастнически блясък в погледа му. – Но вероятно с нея се случва същото като с излезлия от резбата винт, който колкото и да се върти, не се помръдва от мястото си. Искате ли да видите какво пише?

– Искам, да, въпреки че може би не е... – онова, което най-малко желаех в онзи момент, беше да влезем в стаята, да прекъснем работата на жената; би било все едно да упражним насилие над интимния й свят. Обаче докторът, който навярно беше отгатнал моите мисли, ме прекъсна на мига.

– Не се притеснявайте; нямах намерение да влизам в стаята. Разполагаме с по-удобни средства. Елате с мен.

Отправи се към една стаичка до изхода и влезе в нея. Вътре мъж и жена в униформи на персонала на клиниката обслужваха сложно командно табло. Бързо си дадох сметка, че сме в залата, от която се контролира вътрешната телевизионна мрежа. Няколко светещи екрана показваха стаята, която току-що бяхме видели, от различни ъгли. На всички тях, като образ, който се повтаря в различни кадри и размери, се виждаше червенокосата.

След като ме представи на двамата служители, доктор Монтенегро се обърна към мъжа:

– Дай на фокус онова, което пише пациентката, Енрике. Доктор Молдес се интересува какво съчинява с такава екзалтация.

Служителят даде някаква команда на таблото. Една зенитна камера започна да се приближава и не спря, докато не се появи на екран листът, на който жената пишеше в момента. Буквите бяха големи, не беше трудно да се прочетат думите на хартията.

Изненадата ми беше огромна, ни най-малко не очаквах това, което виждах. Защото целият лист, който жената всеки момент щеше да изпише, беше покрит с две думи, които се повтаряха ред след ред до отчаяние: Лаура Ново, Лаура Ново, Лаура Ново, Лаура Ново...

Без да ми остави време да се съвзема от изненадата си, докторът отвори един кашон, препълнен с листове, и взе няколко...

– Ето образец от литературното й творчество през времето, откакто е с нас. Можете да го разгледате, ако желаете.

Взех листовете. Всички бяха изписани със същия нервен почерк, с такъв натиск, че буквите можеха да се проследят с възглавничките на пръстите от обратната страна на листа. И на всички все същото име, Лаура Ново, повторено стотици пъти в онази хартиена купчина.

– Така е от седмици. Ние само й предоставяме нужните листове и моливи. И вечерта събираме дневната литературна продукция. Засега това са единствените резултати.

Сцената ми се стори жалка, пълна с насилие и горчивина; имах пред себе си тайна трагедия, на която присъствах като неволен зрител. Дойде ми наум образът на корабокрушенец в открито море, стиснал дъска, изложена на яростта на вълните; тревогата му се усилва все повече и повече, докато той понася изминаващите часове, вкопчил се в самотната си дъска. Така трябва да се е чувствала тази жена, хванала се отчаяно за името си, навярно единственото, което й е останало след някое незнайно корабокрушение.

– Лаура Ново. Това е името й, нали? – Отговорът на въпроса ми беше очевиден, но трябваше да кажа нещо, за да скрия смущението си. – Бих искал да узная малко повече за нейния случай.

Ако си бях мълчал, ако тогава не бях проявил никакъв интерес, навярно сега щях да се намирам в съвсем различно положение, далеч от ужаса, който ме разяжда непрестанно от три години. Ала репликата ми в онзи момент само подготви почвата за думите на доктор Монтенегро:

– Ще узнаете много повече за Лаура Ново, доктор Молдес, защото тя ще бъде първата Ви пациентка. Под мой надзор, разбира се. Вие имате нови идеи и може да успеете да откриете светлина там, където ние не сме съзрели и процеп, през който да проникнем. Много добре знам, че това е голямо предизвикателство, но е възможно Вие да сте единственият човек, способен – с Вашата страст към знанието – да намерите решение встрани от утъпканите пътища. Ще наредя да Ви пратят възможно най-бързо клиничното й досие. Успех, приятелю Виктор, и добре дошли в клиника Бейра Верде!

Без да каже нищо повече, той ми подаде ръка и ме придружи до изхода. Отправих се към централната сграда, където вече ме очакваше управителят, за да ми покаже отредения ми апартамент. Струваше ми се, че всичко става много бързо, но въпреки това бях доволен от посоката, в която поемаха нещата, чувствах в себе си онова трескаво нетърпение, което предхожда периодите на голяма активност. Как не подозирах тогава, че първите, едва забележими, пукнатини на трагедията, вече се отваряха под нозете ми!

 

Превод: Теодора Цанкова

Допълнителна информация

  • purchase text bg:

    Читателите в България могат да намерят ЧЕРЕН ВЪЗДУХ от Агустин Фернандес Пас по книжарниците (цена 10 лева)