Книги от СМОЛ СТЕЙШЪНС ПРЕС
КАКВО ИСКАШ ОТ МЕН, ЛЮБОВ?

КАКВО ИСКАШ ОТ МЕН, ЛЮБОВ? от Мануел Ривас

“Какво повече му трябва на човек от един кон, пистолет и жена с име на цвете, за да се почувства крал”, пише Ривас и сякаш с едно изречение обгръща цялата книга – препускане в един свят от болка и любов, видени през поглед чист като на дете, ексцентричен като на поет. В този сборник със шестнайсет разказа, образувайки единно цяло, се разкриват покъртителни истории, в които усещането за нещата предшества самите неща, краят изисква тълкуване и всеки образ е човешка клетка – животрептящ и несравним. Изящният език, талантът да увлича другия, ерудитското уважение към читателя и способността да зарежда с любов поставят автора и неговата творба завинаги в списъка с класически произведения, които не бива да бъдат пропуснати.

КАКВО ИСКАШ ОТ МЕН, ЛЮБОВ?

Сънувам първата череша това лято. Давам й я, а тя я поднася към устните си, гледа ме с топъл, греховен поглед, докато поема плътта на плода. Изведнъж ме целува и ми го връща с уста. А аз завинаги оставам неин, костилката се търкаля по клавишите на зъбите ми, като полудяла музикална нота.

Вечерта:

– Имам нещо за теб, любов моя.

Оставям в устата й костилката от първата череша.

Но всъщност тя не иска да ме види, нито да говори с мен.

Целува и утешава майка ми, след което си тръгва. Вижте я, толкова ми харесва как се движи! Сякаш винаги е с кънки на краката.

Във вчерашното ми видение, което ме караше да се усмихвам, докато сирената на линейката си проправяше път наникъде, тя се плъзгаше между растения и порцеланови фигури в някакъв остъклен салон. Идваше право в прегръдката ми.

Рано сутринта отидох да я видя в Супера. Работата й беше да снабдява със стотинки за ресто касиерките и да разнася съобщения по различните сектори. За да я видя, трябваше само да постоя до централната каса. И така, тя дойде, плъзгайки се изящно по излъскания под. Леко зави, за да спре и кестенявата й коса се развя заедно с плисираната червена пола от униформата.

– Какво правиш тук толкова рано, Тино?

– Нищо – престорих се аз. – Дойдох да взема храна за Перла.

Тя винаги се радваше на кучето. Излишно е да казвам, че аз подготвях всичко много добре. Вечерната разходка на Перла беше стриктно подчинена на връщането на Лола. Бяха най-прекрасните минути от деня – там, на входа на блок Лалета в квартал Цветя, докато двамата галехме Перла. Понякога не се получаваше. Нямаше я до 9.30 часа и аз проточвах разходката на кучето, докато Лола не изплуваше от мрака, потраквайки с токчета (ах, сърцето ми!), с тези нейни токчета. Тогава доста се изнервях. Струваше ми се истинска дама (от къде ли идваше?), а аз бях само един сополанко. Много се ядосвах на себе си. В огледалото в асансьора виждах портрета на човек без бъдеще, без работа, без кола, заседнал на канапето, за да поглъща всичкия боклук, който изсипваше телевизорът и ровещ из чекмеджетата за дребни монети, с които да си купи цигари. В такива моменти ми се струваше, че Перла държеше каишката, за да ме изведе на разходка. А ако мама попиташе защо се бях забавил толкова с кучето, здравата й се изрепчвах, та да се научи да не задава въпроси.

И така, отидох в Супера, за да я видя и да събера кураж.

– Храната за кучета е до бебешките пелени.

Отдалечи се на кънките си, полюшвайки ритмично косите и полата си. Представих си прелетните птици, чайки и жерави, които се гледат в документалните филми следобяд. Някой ден, все пак, щеше да долети и да кацне при мен.

Всичко беше под контрол. Домбо ме чакаше на паркинга пред Супера с откраднатата през нощта кола. Показа ми оръжието. Претеглих го в ръка. Беше въздушен пистолет, но имаше впечатляващ вид. Вдъхваше уважение. Приличаше на Робокоп или нещо подобно. В началото се колебаехме между тази имитация и пушката с отрязана цев на баща му.

– Тая с отрязаната цев е по-страшна. – каза Домбо.

Аз много размишлявах по въпроса.

– Виж какво, Домбо. Всичко трябва да е чисто и спокойно. С пушката ще приличаме на наркомани или нещо такова. От тях хората много се плашат, а когато са нервни, вършат щуротии. Всички предпочитат професионалистите. Така че тази с отрязаната цев отпада. Пистолетът е по-представителен.

Домбо не беше много съгласен и да отидем с открити лица. Обясних му.

– Трябва да ни вземат на сериозно. Професионалистите не се правят на смешници с чорапи на главата.

Доверието, което такъв дангалак като Домбо имаше в мен, беше направо разнежващо. Когато говорех, очите му блестяха. Ако аз имах в себе си доверието, което Домбо имаше в мен, светът щеше да е в краката ми.

Оставихме колата на пазара на улица Агра де Орсан и извадихме спортните сакове. По пладне, както бяхме предвидили, улица Барселона – пешеходна и търговска, беше претъпкана с хора. Щеше да е лесно. Вратата на банковия клон се отвори за една старица и веднага след нея се вмъкнахме ние. Всичко бях изрепетирал.

– Моля, господа, запазете спокойствие. Това е обир.

Направих спокоен жест с пистолета и хората се скупчиха, под строй и мълчешком, в ъгъла, който им посочих. Един напорист господин настояваше да ми даде чантата си, но аз му казах да си я прибере, защото не сме някакви кокошкари.

– Вие, ако обичате, напълнете саковете – помолих един служител, който изглеждаше експедитивен.

Направи го за миг и Домбо, заразен от цивилизованото развитие на събитията, дори му благодари.

– А сега, за да няма проблеми, бъдете така добри да не мърдате в продължение на десет минути.

Излязохме си, сякаш беше химическо чистене.

– Стой или ще стрелям!

Преди всичко – спокойствие. Продължавам да вървя, сякаш не се отнася до мен. Още една, две, три крачки и после – дим да ме няма! Прекалено много хора. Домбодан дори не се замисля. Проправя си път като играч на ръгби. Но аз съм в друг филм.

– Стой, копеле, или ще стрелям!

Вадя пистолета от отворения сак, обръщам се бавно и се прицелвам с дясната си ръка.

– Какво става? Някакъв проблем?

Същия онзи тип, дето преди малко ми предлагаше чантата си. Застанал леко разкрачен, държеше уверено пистолета с двете си ръце. Ето това е професионалист. Навярно цивилен полицай.

– Не се прави на идиот, момче! Пусни тази играчка!

Аз се усмихвам, казвам:

– Как ли пък не. – И му хвърлям сака в лицето, всичките пари са във въздуха, сипят се като на бавни обороти. – Заври си ги отзад, кретен!

И хуквам да бягам. Хората се отдръпват уплашени, колко жалко, хората се отдръпват, отваря се коридор, дупка, тунел пред мен, дупка в гърба ми. Пáри. Като ухапване от оса.

Сирена на линейка. Усмихвам се. Санитарят ме гледа учуден, защото се усмихвам. Лола се плъзга сред рози и азалии. Идва към мен. Прегръща ме. Това е нашият дом. Иска да ме изненада. Полюшва косите си в такт с червената плисирана пола. Върху кънките си. Целувката с черешата...

През нощта, през стъклото на вратата се чете „Погребално бюро. Умоляват се посетителите да говорят тихо заради спокойствието на всички.“ Домбо, верният грамаден Домбо, беше тук.

– Съболезнете моите приемания! – казва покрусен на майка ми.

Не е ли смешно! Прилича на Кантинфлас. Да се разплачеш от смях. Домбо, глупчо, махай се оттук! Купи си с парите къща с остъклен салон и телевизор Тринитрон с хилядаинчов екран! А Домбо реве ли реве, с ръце в джобовете. Целият е подгизнал. Сълзи като гроздови зърна.

Тук е и Фа, доня Хосефа, съседката отсреща, която винаги е знаела как ще свърша. В погледа й – непрекъснат укор. Но съм й благодарен. Никога нищо не каза. Нито за добро, нито за лошо. Аз я поздравявах: „Добър ден, Фа!“, а тя промърморваше нещо под носа си. Знае всичко, дето се мъти по света. Но нищо не казва. Помагаше на мама. Това е. Вечер изпушваха заедно по една цигара Честертон и изпиваха по чашка Лагрима от Опорто, докато аз управлявах света с дистанционното. И сега е тук, придържа мама. От време навреме се обръща към мен, но вече не ме порицава с поглед. Кръсти се и се моли. Професионалистка.

Малко остава. На светещото табло мога да видя часа на погребението: 12.30 часа във Феанс.

Лола се прощава с мама и тръгва към изхода на траурната зала. Тази нейна походка. Дори когато е с обувки, сякаш лети – чайка или нещо такова. Но какво прави? Изведнъж се обръща, плъзва се към мен с плисираната си пола и кацва до стъклото.

Гледа ме, сякаш ме вижда за първи път. Май те впечатлих, а?

– Ех, Тино! Как можа!

Погледът й е топъл, греховен. Устните – леко отворени.

Сънувам първата череша за лятото.

 

Превод: Лиляна Табакова

Допълнителна информация

  • purchase text bg:

    Читателите в България могат да намерят КАКВО ИСКАШ ОТ МЕН, ЛЮБОВ? от Мануел Ривас по книжарниците (цена 10 лева)