Книги от СМОЛ СТЕЙШЪНС ПРЕС
ТОТЕМЪТ НА ВЪЛКА. НЕПОЛИТИЧЕСКОТО

ТОТЕМЪТ НА ВЪЛКА. НЕПОЛИТИЧЕСКОТО от Пламен Антов

Поезията на Пламен Антов е била винаги наситена откъм образи, мисловни провокации и постмодерни отпратки. В тази книга обаче авторът много повече набляга на непосредствените преживявания от политическото и природата, от божественото и езика. Те са представени като противоположни категории, но с една неустойчивост в езика като литературност, с неговата междина между всекидневното, злободневното и висшето. Езикът е арбитър и в този случай може да се причисли към едното или другото в зависимост от неговата позиция. Той е атрибут на Бога или на мамона.

БОГ И ПОЕЗИЯ

ПРОЛЕТ. Повече от всякога тук думите са безсилни. Тук е нужна музика.

БОГ: високо – в тревата.

МИНИМАЛИЗЪМ. Писателските ми амбиции? Да освободя литературата от думите.

ПОЕЗИЯТА. Да махнеш излишното от тишината.

КНИГА-УБИЕЦ. Между страниците – смачкана мравка. Книгата беше на Чоран.

СЪВЪРШЕНИЯТ БОГ. Огледало, което не отразява нищо.
Или онзи стар апоретичен казус, който винаги ме е интригувал: две огледала, поставени едно срещу друго – ако би могло да има бог, който да е по-съвършен от Съвършения Бог, това би бил той.

ПОЕЗИЯТА – огледало, обърнато срещу небето. Понякога случайно ще улови прелитаща мушица, а понякога само късче от крилцето й.

ПОЕЗИЯТА – рибарска мрежа, която пропуска рибите, а улавя водата.

ЖИВОТЪТ – тази болест. За щастие – излечима.

НАЙ-ФИЛОСОФСКИЯТ ВЪПРОС: защо убийството на човек е извинимо, а убийството на това бръмбърче, на което дори вездесъщата наука едва ли се е постарала да даде латинско наименование – не? Не съм чак толкова мъдър, че да си позволя да предлагам отговор. Само бих си позволил да подхвърля една възможна следа – спасение.

БОГ. Спасих едно червейче. И отнех обяда на едно паяче. С какво право?

УМИРОТВОРЕНОСТ И МЕКОТА. Пътека през дъбова гора.

СЪВЪРШЕНАТА РИМА: самота – свобода. (Неслучайно ги бях объркал в едно стихотворение, посветено на Иван Цанев, та се наложи коректорът да ме поправи.)

ПРИРОДАТА. Тя или те допуска в себе си, за да те погълне и смеле, да те изтръгне от сферите на човешкото, както прави със селянина, или те държи на непреодолимо разстояние. Предпочитам второто. Разстояние, което някои биха нарекли естетическа дистанция. За разлика от селянина, не познавам имената на дърветата и тревите, не различавам птичите гласове и дирите на хищниците в тревата, мога само да им се радвам. И това ми е достатъчно.

КУКУВИЦА кука върху цъфнал глог. Толкова сгъстена красота, че естетически извратеното ми съзнание няма как да я помисли, освен като кич.

ХЕКАТОМБА. Десетки едри охлювени черупки белеят като черепи в опожарения слог. Колко анонимен, безпомощно крехък и бавен живот чезне незабелязано край нас!

БАЛКАНЪТ, раззеленен, син и все още заснежен по върховете и сенчестите долини – страховито надвесен над мен. Ту като смачкан вестник, ту като водопад, ту като гръб на кашалот.

БАЛКАНЪТ. Приближиш ли се прекалено, започва да се смалява; също както и ако се отдалечиш прекалено.

АБСОЛЮТНАТА СВОБОДА – да не бъдеш наблюдаван.

ПОЕЗИЯТА – тя връхлита от засада. Никога другояче. Но и никога в трамвая.

РАНА. Доскоро тук стърчеше едно неугледно изсъхнало дърво, което винаги ми се струваше като рана в пейзажа. Трябваше някой да го отсече, за да почувствам колко ми е необходимо. Преди две години дълго бях слушал две кукувици как се надпяват; едната – кацнала в голите му клони.

ПРИРОДАТА – между нозете и очите ми. Поезията – също.

СЕЛЯНИНЪТ, пасящ няколкото си овце: срещнах го на същото място и по същото време както вчера. Само кучето му този път не ме залая.

ТЪЖДЕСТВО И РАЗЛИЧИЕ. Толкова пъти се изкушавах да напиша: “глоговият храст, посипан със скрежа на своя цвят”. И все се въздържах: недопустимо смесване на сезоните. Направех ли го, тогава нищо не би ми попречило през зимата да определя същия храст като разцъфнал. Абсолютна кръговост на метафората, която на практика я унищожава. Огледало срещу огледало. За да има метафора, е необходимо поне минимално различие.

ТЪЖДЕСТВО И РАЗЛИЧИЕ ІІ. Всъщност те – разцъфналият в бяло храст през пролетта и заскреженият през зимата – са огледално тъждествени помежду си: всеки крие в себе си другото и е негов образ. Видим образ на стаеното.

ПРОЛЕТ В ГОРАТА – и откриваш цялата пошлост на парфюмерийната индустрия.

ТЪЖДЕСТВО. Само вестникът може да бъде по-потискащ от радиото. И обратното.

АБСОЛЮТНАТА ПРИРОДА. Анонимния трън възпявам, неистово избухнал в бяло посред тучната зеленина на ливадата. Настръхнал отвсякъде с острите си бодли, затворен в себе си, така различен от щедрата женствена разтвореност на ябълката, сливата, крушата… Природата в своето абсолютно състояние.

ЦИВИЛИЗАЦИЯ И ПРИРОДА. Странно – в цивилизацията винаги са ме възторгвали признаците на упадък и разруха. (Венеция.) Признаци, които в природата и при най-внимателно взиране не можеш да откриеш, ако не броим човешката агресия. За природата състоянията на разруха и упадък, придаващи целия – и единствен – чар на цивилизацията, са съвършено непознати.

ЕДИН ЕДЪР РЪЖДИВ ЗАЕК изскочи от храстите, погледна ме с безразличие и спокойно продължи пътя си на бавни подскоци. Отдавна не се бях чувствал така поласкан.
Без-раз-личие.

ВНЕЗАПНО си дадох сметка, че почти всичко, което съм писал, би могло да мине като бележки под линия към двама автори – Торо и Чоран. Имам чувството, че и двамата – при цялата им различност – съм ги знаел наизуст дълго преди да ги прочета. Те бележат двата абсолютни края на моето отношение към света – природното и човешкото.
Но те са “мои” не защото са ми повлияли по някакъв начин, не защото са ме формирали; не, напротив – защото в тях откривам себе си, свои собствени думи дълго след като вече сам съм ги бил написал; свои принципи дълго след като сам съм изстрадал пътя си към тях.

ТЩЕСЛАВИЕ. Тук няма никого. Но ако все пак някой отнякъде ме наблюдава в този момент, със сигурност би ме сметнал за луд: небръснато лице, трескав поглед, странни движения…

ЦИВИЛИЗАЦИЯ. Авангардът на днешната цивилизация – найлоновите шишета от безалкохолно. Можеш да ги видиш навсякъде – хиляди малки, но незарастващи рани.

ФРАГМЕНТЪТ – за разлика от афоризма – не е жанр, а своеобразен симптом на инфражанровостта. Той се намира някъде под прага на жанровата чувствителност.
Това не е философия, не е есе, не е проза, не е и поезия, не е дори хайку, а всичко това, смесено в някаква първична, синкретично неразчленима праматерия. Плюс още една съставка, най-важната – отсъствието на всичко изброено по-горе.

ВИНА. В размекнатата от снощния дъждец пръст по невнимание оставих диря.

ХЪЛМОВЕ ОТ СВЕТЛИНА – това не е банален поетизъм, а банална физика. Природата – в своята достъпност за нашите сетива, в своите форми, багри и нюанси – е продукт на светлината. На един или друг ъгъл на отражението и пречупването й от една или друга повърхност.

ЧЕРВЕНО. Бях мушнал в раницата едно старо червено яке, в случай, че ме застигне дъжд. Е, застигна ме, но тъй и не се реших да извадя якето. Неговият ярък, крещящ цвят ми се стори съвършено неуместен сред цялата тази омекотеност на форми и цветове наоколо, разположена изцяло в диапазона между всички възможни нюанси на зеленото и всички възможни нюанси на синьото, плюс няколко бледокафяви петънца на наскоро разораните нивички.

ХРАСТИ. Тези храсти – толкова пъти съм минавал покрай тях, без да ги забележа. Трябваше да ги видя така, изсечени от местния капиталист-арендатор, струпани на грозни сиви купчини, за да установя колко ми липсва дискретното им присъствие в гледката.

ЧОВЕК С ПУШКА. Тъкмо си мислех, че съм се скрил, и отнякъде запърпори мотоциклет, а на него – човек с пушка.
Всъщност, май няма голяма разлика между него и мен.

ПАСТЕРНАК. Както обикновено, започнах с Пастернак. Но този път ми се стори твърде многословен, разточителен, бароков. Снощи бях чел Петър Алипиев.
Метафората – тази лъскава дрънкулка на поезията.

НЕПОСИЛНО ЗЕЛЕНО – чак очите ме заболяха.

САМОТЕН. Като в утроба.

НЕ ТОЛКОВА МИЗАНТРОПИЯ, колкото – простете неологизма – мизагория.

ПЛАГИАТСТВО И ХЮБРИС. Изкуството не може да не плагиатства от природата. Преди да оглушее, Бетовен е преписвал от птиците. Какво ли наказание ме очаква пък мен? Ако от тази книга се махне откраднатото от природата, ще остане само хартията. И аз.
Впрочем, хартията също е открадната.

ВЪРВЯХ ПО ПЪТЕКАТА покрай дола, когато погледът ми разсеяно се плъзна по отсрещния склон. И в миг ме облъхна едва доловимо и озадачаващо усещане за щастие. По-късно се сетих, че преди години тук бях видял лисица с малките й.

ПЪЛНОЛУНИЕ. Дълго стоях на балкона в очакване да дочуя далечния им вой. Знаех, че са някъде там. Това, което чувах, беше само неговото отсъствие.

ЕЗИЧЕСТВО. Всяка сутрин тръгвам на изток. И се завръщам на запад.

ПРОСТАКЪТ, разбира се, е по-близо до естеството. Той е самата му еманация. Но трябва ли да го уважавам за това? Безсилен съм пред него, също както съм безсилен пред природата. Но това някак си не ме прави щастлив.
(добавка стотина крачки по-късно) Всъщност като се замисля, точно това безсилие ми е толкова необходимо. То е единственото основание за собственото ми самоуважение.

ПОЕТ – неприятна дума. Звучи като патетичен вопъл. Почти всички поети, които познавам, са суетни като красиви жени.
Предпочитам просто “записващ”.

ПОЕТ – това звучи обидно. Звучи като турист. Предпочитам просто вървящ. Пътешественик в неизвестното.

ДИСКРЕТНИЯТ ЧАР НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА: изправен на този връх, сред птиците и насекомите, до глезени в тревата, с развявана от вятъра коса, да говориш по националното радио за някаква книга, която си писал толкова друг и толкова другаде…

 

3–9 май 2009
Гаганица

Допълнителна информация

  • purchase text bg:

    Читателите в България могат да намерят ТОТЕМЪТ НА ВЪЛКА. НЕПОЛИТИЧЕСКОТО от Пламен Антов по книжарниците (цена 9 лева)