Книги от СМОЛ СТЕЙШЪНС ПРЕС
МОЛИВЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА

МОЛИВЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА от Мануел Ривас

Моливът на дърводелеца е първият роман от галисийския автор Мануел Ривас, който излиза на български. Това е една история за любов на фона на испанската гражданска война или по-скоро история за испанската гражданска война на фона на една любов. Да пише за любовта със смирение, превръщайки я не в главно действащо лице, но в спътник на събитията, избягвайки от сантимента чрез мъдрост и хумор, е, което отличава стила на Ривас. Неслучайно носителят на Нобелова награда Гюнтер Грас казва за нея: “Научил съм повече за испанската гражданска война от Моливът на дърводелеца, отколкото от която и да е историческа книга”.

„Горе е, на терасата, слуша косовете.“

Карлос Соуса, журналистът, каза благодаря, когато тя го покани да влезе с жеста на една усмивка. „Да, благодаря“, помисли си той, докато се изкачваше по стълбата, „на прага на всеки дом би трябвало да има по две очи като тези.“

Седнал в плетено кресло, до масичка с мангал под нея, отпуснал ръка върху отворената книга, сякаш притискайки вглъбено блестяща страница, доктор Да Барка, обгърнат в ореол от зимна светлина, гледаше към градината. Картината би била приветлива, ако не дишаше с кислородна маска. Маркучът, който го свързваше с бутилката, висеше над белите цветчета на азалиите. Сцената се стори на Соуса тревожно и комично меланхолична.

Когато долови присъствието на посетителя, предупреден от изскърцването на дъските в дневната, доктор Да Барка се изправи и остави маската си изненадващо пъргаво като джойстик на видеоигра. Беше висок, плещест и държеше ръцете си разтворени в полукръг. Като че най-естественото им предназначение бе прегръдката.

Соуса се почувства озадачен. Бе дошъл с мисълта, че посещава човек пред прага на смъртта. Прие с неудоволствие поръчката да изтръгне последните думи на старец с бурен живот. Мислеше, че ще слуша как тънък и немощен глас реди несвързани приказки – патетичната борба срещу болестта на Алцхаймер. Не би могъл да си представи по-светла агония от тази на пациент, свързан, на практика, с генератор. Макар да не страдаше от това, доктор Да Барка притежаваше изпиващата хубост на туберкулозните. Очите изпъкнали, като забулени в синьо лампи. Порцеланова бледност, лакирана в розово на бузите.

„Ето го репортера“, каза тя, без да спира да се усмихва. „Виж колко е млад само.“

„Не чак толкова“, каза Соуса, поглеждайки я срамежливо. „По-скоро така изглеждам.“

„Седнете, седнете“, каза доктор Да Барка. „Тъкмо се наслаждавах на този кислород. Искате ли да го опитате?“

Репортерът Соуса се почувства донякъде облекчен. Тази красива жена на възраст, след похлопване на чукчето по вратата, запазена по прищявка на длетото на времето. Този тежко болен човек, изписан преди два дни, но с дух на шампион по колоездене. Във вестника бяха казали: „Вземи му интервю. Той е от старите емигранти. Разправят, че дори е другарувал с Че Гевара в Мексико.“

Че кой се интересува днес от това? Освен някой шеф на отдел „Местни новини“, който чете вечер Le Monde Diplomatique. Соуса ненавиждаше политиката. Всъщност и журналистиката. В последно време работеше в полицейската хроника. Той беше бита карта. А светът – сметище.

Извънредно дългите пръсти на доктор Да Барка потрепваха като клавиши със свой собствен живот, сякаш отколешна вярност ги свързваше с органа. Репортерът Соуса усети, че тези пръсти го изследват, почукват по тялото му. Той заподозря, че докторът проучва с лампите на очите си значението на сенките, на онези преждевременни торбички под клепачите, все едно му бе пациент.

„Бих могъл и да бъда“, помисли си.

„Мариса, мила, сложи ни нещо за пиене, да се получи хубав некролог.“

„Какви ги говориш!“, възкликна тя. „Не си прави такива шеги.“

Репортерът Соуса се готвеше да откаже, но си даде сметка, че ще е грешка да отклони почерпката. От часове вече тялото му я искаше, почерпката, проклетата чашка, искаше я още със самото ставане, и в този момент разбра, че е попаднал на един от онези магьосници, които четат чужди мисли.

„Не вярвам да сте господин Хаш-Две-О?“

„Не“, каза той, влизайки в ироничния тон, „моите затруднения не се дължат точно на водата.“

„Чудесно. Имаме една мексиканска текила, която и мъртвите вдига от гроба. Две чаши, Мариса, моля те.“ А после погледна към него и му намигна. „Внуците не забравят революционния дядо.“

„Как сте?“, попита го Соуса. Все някак трябваше да започне.

„Както виждате“, каза докторът, разпервайки жизнерадостно ръце, „в процес на умиране. Наистина ли мислите, че представлява интерес да ме интервюирате?“

Репортерът Соуса си спомни какво му бяха казали на приятелските срещи в кафене „Оесте“. Доктор Да Барка бил от несломимите стари червени. Бил осъден на смърт през 1936 и спасил кожата по чудо. По чудо, повтори един от информаторите му. А после, след затвора емигрирал в Мексико и се върнал в стария роден дом едва след смъртта на Франко. Все така бил верен на идеите си. Или на Идеята, както казвал самият той. Човек от друго време, заключи информаторът.

„Аз вече съм ектоплазма“, каза му докторът. „Или, ако щете, извънземен. Затова имам трудности с дишането.“

Шефът на „Местни новини“ му беше дал изрезка от вестник със снимка и кратка бележка, която уведомяваше за народно честване на доктора. Благодаряха му за винаги безплатната медицинска помощ за най-нуждаещите се. „Откакто се е върнал от емиграция“, разказваше една съседка, „никога не е заключвал вратата си.“ Соуса обясни, че съжалявал, задето не го е посетил по-рано. Интервюто било замислено още преди да влезе в болница.

„Вие, Соуса“, каза докторът, като остави настрана собствената си личност, „не сте тукашен, нали?“

Каза, че не е, че е от малко по на север. От няколко години бил тук, и най-много му харесвало мекото време-тропик в Галисия. Понякога ходел до Португалия, да хапва треска а ла Гомес де Саа.

„Извинете за любопитството – вие сам ли живеете?“

Репортерът Соуса потърси жената с очи, но тя бе излязла тихичко, без да продума, след като бе оставила чашите и бутилката текила. Странно беше това положение – на интервюирания интервюиращ. Малко остана да каже да, действително живее сам, твърде сам, но отговори през смях. „Собственицата на пансиона е насреща – тя много се тревожи, че съм слаб. Португалка е, женена за галисиец. Като се скарат, го нарича португалец, а той й казва, че прилича на галисийка. Спестявам ви прилагателните, естествено. Тежка артилерия са.“

Доктор Да Барка се усмихна замислено. После каза: „Единственото хубаво нещо на границите са нелегалните канали. Страшно е какво може да направи една въображаема линия, начертана някой ден в леглото от изкуфял крал или нарисувана на масата от властимащите, все едно играят покер. Спомням си нещо ужасно, което ми каза един човек: „Дядо ми е бил по-долен и от най-долните.“ „Какво е направил, да не е убил някого?“, попитах. „Не, не, дядо ми по бащина линия е бил слуга на португалец.“ Онзи беше пиян от историческа злоба. Аз пък, отвърнах, за да го подразня, че ако можех да избирам паспорта си, бих станал португалец. Но за щастие тази граница ще се заличи от собствената си нелепост. Истинските граници са тези, които държат бедните настрана от трапезата.“

Доктор Да Барка навлажни устни от чашата и после я вдигна като за наздравица. „Аз съм революционер“, каза изведнъж, „интернационалист. От някогашните. От ония от Първия интернационал, ако щете. Странно ви звучи, нали?“

„Не се интересувам от политика“, отговори Соуса инстинктивно, като по рефлекс. „Интересува ме личността.“

„Личността, разбира се“, прошепна Да Барка. „Чували ли сте за доктор Новоа Сантос?“

„Не.“

„Много интересна личност. Формулирал е теорията за интелигентната действителност.“

„Съжалявам, не ми е известен.“

„Не се тревожете. Почти никой не го помни, като се започне с повечето лекари. Интелигентната действителност, точно така, да. Всички ние изпускаме нишка, като копринените буби. Гризем и си оспорваме черничевите листа, но тази нишка, ако се кръстоса с други, ако се преплете с тях, може да направи красив килим, незабравима тъкан.“

Свечеряваше се. В градината един кос излетя в пентаграм от орхидея, сякаш изведнъж се бе сетил за среща от другата страна на границата. Красивата възрастна жена се приближаваше отново към терасата с отмереното движение на пясъчен часовник.

„Мариса“, каза той неочаквано, „как беше онова стихотворение за коса, от бедния Фаустино?“

Такава страст и толкова мелодии
ти имаше във вените си скрити,
че нова страст към старата прибавена
във мъничкото ти телце не се побираше.

Изрецитира, без да чака да го молят и без да извисява гласа си, откликвайки сякаш на вътрешна потребност. Всъщност погледът му – отблясък на витражи в здрача, развълнува репортера Соуса. Той отпи дълга глътка текила, да види колко пари.

„Как ви се струва?“

„Прекрасно“, каза Соуса. „От кого е?“

„От един свещеник поет, който много харесваше жените.“ И се усмихна: „Случай на интелигентна действителност.“

„А вие двамата, как се запознахте?“, попита репортерът, най-сетне готов да води записки.

„Бях го забелязала от разходките в парка. Но за пръв път го чух да говори в театрална зала“, обясни Мариса, като гледаше доктор Да Барка. „Едни приятелки ме бяха завели на републиканска сбирка, където се обсъждаше трябва или не жените да имат право на глас. Днес ни се вижда странно, но по онова време беше много оспорвано, дори и сред жените, нали? Тогава Даниел стана и разказа онази история за царицата на пчелите. Помниш ли, Даниел?“

„Каква е тази история за царицата на пчелите?“, попита заинтригуван Соуса.

„В древността не се знаело как се раждат пчелите. Учените, като Аристотел, съчинявали нелепи теории. Казвали например, че пчелите идвали от корема на умрелите волове. И така векове наред. И всичко това, знаете ли защо? Защото не са били в състояние да видят, че царят е царица. Как ще се крепи свободата върху подобна лъжа?“

„Много му ръкопляскаха“, добави тя.

„Е, не бяха неописуеми овации“, отбеляза докторът с хумор. „Но имаше ръкопляскания.“

Мариса каза:

„Той ми харесваше. Но едва след като го слушах въпросния ден, ми се стори действително привлекателен. И още повече, когато ме предупредиха вкъщи: Стой далеч от този мъж. Веднага се бяха осведомили кой е.“

„А аз мислех, че тя е шивачка.“

Мариса се засмя:

„Да, излъгах го. Отидох да си ушия рокля в едно ателие срещу дома на майка му. Излизах от проба, а той идваше от посещения при болните си. Погледна ме, продължи нататък и изведнъж се обърна: Тук ли работиш? Кимнах. А той: Ех, че хубава шивачка! Сигурно коприна шиеш.“

Доктор Да Барка я гледаше със старите си, белязани от желание очи.

„Сред старите развалини на Сантяго сигурно още стои един ръждив револвер. Онзи, който тя ни донесе в затвора в опит да ни спаси.“

 

Превод: Мария Пачкова

Допълнителна информация

  • purchase text bg:

    Читателите в България могат да намерят МОЛИВЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА от Мануел Ривас по книжарниците (цена 6 лева)