Книги от СМОЛ СТЕЙШЪНС ПРЕС
ТУИСТ

ТУИСТ от Аркайц Кано

Сюжетът на книгата се разгръща въз основа на действителните събития по убийството на Ласа и Сабала (в романа – Сото и Себерио) от ГАЛ – параполицейски формирования, упражнявали т.нар. държавен тероризъм срещу Баската сепаратистка организация ЕТА по време на управлението на социалистическото правителство през 80-те. Главният герой Диего Ласкано, писател и пръв приятел на убитите, се раздвоява между чувството си за вина и неосъществената кариера, индуцирана от таланта на Сото. Между двете състояния той избира своето място под слънцето подобно на боровите иглички, които стоят встрани мълчаливо и затова остават завинаги. В едно размирно време на политически интриги, журналистически манипулации, бохемски живот и никакви задръжки да бъдеш егоист е начин да избереш да бъдеш благороден със самия себе си. Макар и да не следва стандартната нишка на постмодерния роман от постоянно преплитащи се нови събития и хора, съдбата на геройте ту се появява, ту изчезва между страниците, което остава едно усещане за миражност и нереалност така важни за всяка една добра психологическо-криминална драма.

ВЕХТОШАРНИЦА, 1983 г.

Навън е нощ, така и трябва да бъде.

В недрата на земята винаги е нощ, това е часът на къртиците във владенията на къртицата. Който живее под земята, трябва ли да го е грижа за дневната светлина? Не особено. Отдавна си се сраснал със земята и отначало ти се струваше, че най-доброто, което можеш да направиш, е изобщо да не мърдаш. Нима твоите вътрешности и тези на земята не са едно и също нещо? Неотделими са. Един гробовен глас ти казва: разкарай се от тия твои кости завинаги, по дяволите. Костите са нищо и никакви палки на барабанчик, флейти за флейтистите, нищо друго. Какво толкова си се вманиачил по тези два раменни кокала и два пищяла, с които вече само може да се бие тъпан, за нищо друго не стават? Как ще си по-добре, ако не легнал? Хиляди страдащи от безсъние ще се съгласят – най-хубавите часове са тези, през които човек спи. Но пък да си неподвижен толкова години не може да е приятно. Иска ти се да накараш тези вдървени крайници да затанцуват, краищата на пръстите ти да се посъбудят. „Ако можех само да освободя костите на пръстите си и пак да ги събера с едно щракване!“ Изпитваш усещането, че вместо бузи имаш гипс, от онзи, който използват зъболекарите, за да правят отливки; освен това ти е трудно да отвориш очи, „не е бил особено сръчен оня тип, който ме балсамира“, някакъв бял, по-сух от пръстта прах e обсебил част от мозъка ти – безпаметност, магнезий, вар.

Колко време трябва на едно тяло, за да се разложи? Шест, осем, десет години? Според съдебните антрополози зависи от степента на влажност. Да направим ли опит? Убий котка, остави я на отворения прозорец и ще видиш.

Не можеш да си спомниш нищо. Умът ти е напълно празен, табула раза. Ала промиването на мозъка не е било съвсем пълно. Има малка светлинка в края на тунела; вземи между пръстите си тази светла нишка, подобна на светлинката на кибритена клечка, и започни да дърпаш от гранката лека-полека, много внимателно, да не би тая твоя неуловима нишчица да вземе да се разпадне. Всъщност, все нещо помниш – в състояние си да съединяваш думи и да съставяш изречения. Ти си синтаксис. Чиста граматика. Куп думи без самоличност. Скоро ще си възвърнеш и паметта. Просто страдаш от доста сериозна амнезия, може би са те халосали с нещо, знае ли човек; трябва да се протегнеш, да прогониш мъчителния махмурлук на току-що събудил се, жестокия махмурлук след препиване с текила, с текила или с каквато и да е дестилирана отрова, която сте изпили преди двайсет и толкова години. Не, вече си проумял – твоята работа няма да бъде толкова лесна като да станеш от моравата, да изтупаш тревичките от панталона си и да закрачиш отново свирукайки си.

Ще ти бъде неимоверно трудно да излезеш навън.

А навън – какво? Имаш ли някой, който да те чака? Храсти дива лаванда, дребни борчета, навсякъде калуна, саморасли смокинови фиданки, още непораснали достатъчно, за да дадат плод, дървета, които палещото слънце е принудило да се превият, за да потърсят подслон, увити върху самите себе си, прихлупили се на една страна дървета, за да засенчват самите себе си, и които сякаш се разкайват, че са се родили; жълтуги, къпинови храсти без къпини, много драки, е, все пак и някой и друг евкалипт, както и елхи. После – пущинакът, пустинята. В близост до морето мирисът на пръстта е по-остър. Зноят е задушаващ и в жадната ти уста тежи повече копнежът за сладка вода, отколкото обещанието за солена, което носи този бриз с чайки. Второразрядни шосета, целите в кръпки от дзифт. Аромат на треви от рода на копър или градински чай покрай шосето, анасон и пясък. Ето ги и иглите на розмарина, готови да те убодат, ако доближиш пръсти до тях. Макар да не идва от морето, вятърът духа на завихрени талази – не е северният, а южният – и вдига облаци прах, които политат нагоре и после застиват. Забележи безсънието на гущерите, които стоят неподвижно върху скалите като магнитчета за хладилник: „Горе ръцете, това е грабеж.“ Не се различава особено от мексиканска пустиня. Само дето тук не е такава ужасна задуха, разбира се. И кактусите не бият толкова на очи, а са малки и редки.

Мексико? Текила? За какво си седнал да ми дрънкаш за оттатъшния бряг на океана, мой човек? Стига си се бъзикал, пич! Ти никога не си бил в Мексико! Може би става дума за някакъв пътен знак на паметта. Този разказвач търси себе си – търся някаква следа, която да ме светне дали трябва да ти говоря на ти или на вие. Толкова гадни номера съм ти погаждал. Признавам, невинаги се държах добре с теб, нищо чудно да ме мразиш ако беше жив. Отваряй си очите, читателю, и за онези следи, които на пръв поглед най нямат връзка. Например парчета от счупена бутилка, едва доловимият снощен мирис на изгоряло дърво, някакъв бойскаутски лагер от памтивека, гален от кротките напеви на стара китара хипи, песни за братство, „защо да губим надежда, че пак ще се видим, защо да губим надежда, че пак ще се видим“, хора, които празнуват невъзможни бъдещи срещи, тези летни приятелства, вечни две седмици, траят толкова малко и угасват толкова бързо. Продължавай, продължавай по-нататък – високи зеленикави треви, причудливи ментови растения с лъскави листа, мирис на спирт или на дзифт, не така характерен, както мириса на бензин, не толкова дълбоко смрадлив. Мирисът на замърсеното море е по-поносим от мириса на нафта, който пропива въздуха над шосето. Вятърът отново вдига прахоляк, няма жива душа. Виж ти, виж ти… но ти тогава беше с тениска от Световното по футбол в Мексико. Значи това било! Никога не си ходил там, но носеше тениска от Световното в Мексико, когато те водеха вързан с белезници и влачеше обувки с вързаните си крака (пак ли вързан? Да, два, три, четири пъти вързан, вързан здраво, прекалено здраво, така че двайсет години по-късно още да те болят глезените, така че, ако разкажеш на някого какво ти се случи, и той да се почувства с вързани глезени). Когато те влачеха през тези трънаци, може би си помисли за добрите страни на пейотето, „Да не би да съм се качил на влакче на смъртта или да не би да съм се дрогирал и сега се нося нанякъде, да не би всичко това да е само сън!“ Не, не мисля… Едва ли си бил жив, когато те доведоха тук. Или може би си бил? Точно тук ли те доубиха с куршум в главата? Или те докараха тук мъртъв, безжизнено тяло, провиснали клепачи? В такъв случай за какво са им били притрябвали белезници на ония, които те доведоха? Да предположим, че е било така, да предположим, че е станало по този начин – че са те довели дотук без белезници, защото белезниците, техните серийни номера, дори след двайсет години, могат да бъдат следа, по която да се открият виновните. Или може би са те довели жив, но със завързани очи, със завързана уста, с китки, увързани една за друга с парцали от разкъсани чаршафи. Твоите палачи са били жестоки и съобразителни хора. От едно равнище нататък е наложително да си съобразителен, за да навиеш с още един оборот гайката на жестокостта; може да ни се нрави или не, но така стоят нещата, ясно като бял ден.

Чува ли се шумът на морето оттук? Не. Морето е доста близо, но не достатъчно; днес Средиземно море е мълчалив контейнер, който обещава много, а не дава нищо. И не се подвеждайте – за мъртвите морето е само измислица.

Няколко трънака и една поляна. И още драки, които само ни дразнят и подлагат на изпитание търпението ни. По оголените места има пясък, което създава измамното впечатление, че по тях може да се ходи бос. После обаче се появяват камъните, чакълът и трошлякът, малки канари и други, не толкова малки зъбери. Точното място, където решават да се отделят от пътеката. Тези трънаци не са като онези от кантабрийското крайбрежие – по-пръснати са, нямат свежи листа, всичко зелено по тях е покрито от матирано бяло, подобно опакото на листата на ментата, там, там и там, сухи храсталаци, стърчащи като прътове или камшици, дувари, издигнати от струпани плоски камъни; мъжете стигат с уверена крачка, желанието да свършат по-скоро възложената им работа им помага да сдържат нервността си. Може би един от тях вече познава мястото. Може би и преди е вършил тук някоя мръсна работа. Като какъв вид мръсна работа? Няма как да се узнае. Сам или в компанията на други. Сам или в компанията на калта. Далече ли сме от шосето? На километър? На километър и половина? Само на километър и половина? Е, то и няма нужда да се отдалечаваме чак толкова, достатъчно е да мръднем три крачки встрани от шосето и вече сме далеч от обичайните маршрути и пътеки на хората. Обикновено и две крачки са достатъчни, за да се отдалечиш от утъпканите и оживени пътища. Стига и една крачка, за да полетиш в пропастта.

Защото е нощ. Така и трябва, случаят е такъв, че заслужава да е през нощта, и е през нощта. Шосето не е от главните. „Това копеле дори не заслужава да си правим труда да го крием толкова надълбоко“, мисли си някой. „Изпортено куче, трябваше да го оставим обесен на някой уличен фенер за назидание на ония като него, заслужава да го оставим сплескан и разкъсан на шосето като плъх, така те направиха с Трота и го захвърлиха в една канавка; нека и този тук да го намерят с кръжащи около устата му мухи някакви английски туристи, спрели да повръщат.“

Въпросът обаче не е какво заслужаваш.

Тази работа няма нищо общо с онова, което ти заслужаваш, а с онова, което те искат да скрият. Едно навременно и солидно алиби, да запазят собствената си кожа под надеждна защита, както сега, така и след двайсет години, ръцете и досиетата им да са чисти и неопетнени. Да са сигурни, докато определят закона, наказанието и спомена. Изсилихме се. Изсилиха се. И още не са се изслабили. Къде?

Тук.

Може би те докараха дотук с кола, може би на гръб, горчив парадокс, онези мерзавци вървяха и те носеха на гръб, тралала. Как беше онази бойна песен? „Падне ли брат ти, вземи го на гръб и продължи напред, тралала, тралала.“ Кой обаче е мръсникът и чия е мръсотията? Може би ще ги разбереш, би трябвало да ги разбереш, да бъдеш способен да застанеш на тяхно място, да влезеш в кожата им. Ако беше на тяхно място, щеше да си точно като тях, като тях и в обстоятелствата около тях. „Аз съм си аз, аз и моите обстоятелства и ако не спася тях, няма да се спася и самият аз.“ Обикновено все се забравя втората част от казаното от известния философ, един господ знае защо. Но вече никой не се завира в кожата на другиго, нали така? И без това трудно търпим и собствената си кожа, за да ни хрумва да се завираме в тази на някого другиго. Разликата е, че ти сега си в костите си, така де, ти сега си кожа и кости, но не си в собствената си кожа.

Не щеш ли, багажникът на колата се отваря. Или може би не е кола, а микробус. Миниван „Ебро“ от осемдесетте с калпаво окачване и заради изхабените перца – с неизправни и стържещи чистачки, от които ти изтръпват зъбите. Там, където прахът и пясъкът се сливат в едно, бусът друса. Трупът в багажника се кандилка, на светлината на фенерче се вижда вдървена глава с дълбока рана на веждата. Веднага те покриват със сивокафеникаво одеяло – втора кожа.

– Да, съвсем наясно съм. За момента устоявам на изкушението и ти говоря на ти, не знам защо, така ми идва отвътре да говоря с мъртвите.

Мъртвите са много и винаги са благодарни, ако им се предложи малко забавление.

Тук. През осемдесетте сме. В испанската държава, по официални данни, от всеки десет души в трудоспособна възраст двама са безработни; тази година шведският тенисист Бьорн Борг се оттегля от активна състезателна дейност, Мартина Навратилова печели „Флашинг Медоуз“; в базата „Восток“ в Антарктида се регистрират минус 89.2 градуса по Целзий – най-ниската измерена някога температура на Земята; навършват се шест години от смъртта на Елвис Пресли – ето още един човек, който би трябвало да се събуди някой ден; в барселонската болница „Белвидж“ се извършва първата трансплантация на черен дроб в Испания, не всичко е касапница, когато скалпелът разрязва плътта; на 8 март, точно в деня на жената, Роналд Рейгън заявява, че Съветският съюз е „империя на злото“; на 1 септември съветски изтребители свалят южнокорейски пътнически самолет поради достойна за съжаление грешка, причинявайки, за съжаление, смъртта на 269 достойни за съжаление хора. Това е годината, в която умира Тенеси Уилямс, „Желание“ е името на квартал в Ню Орлиънс. Един човек се е заел да поправи злодеянията, сторени от предшествениците му, вярно, късно, но по-добре късно, отколкото никога – не губете надежда, съвременни вещери и вещици, които вече започвате да горите при новата инквизиция, дръжте се, не се давайте!; днес е 9 май и Йоан-Павел II, папата, който, щом отиде някъде, все коленичи и целува земята, същият, когото турският килър Мехмет Али Агджа за малко не уби по поръчение на българските тайни служби и на КГБ преди две години, оттегли присъдата срещу Галилей, нещата от palazzo, нали е добре известно, вървят piano-piano, но в крайна сметка lontano. Тъй като отдавна те чакам, никога не съм сама, спокойно би могло да е фраза, произнесена от Галилей, но е и заглавието на книга от Аранча Уретабиская, излязла тази година; Маргарет Тачър печели изборите във Великобритания и, я виж ти, печели симпатиите и на улицата; изминали са шест години, откакто за последен път са гилотинирали някого във Франция, само две, откакто Елисейският дворец е отменил гилотината (la mort de la mort), макар че 62% от французите бяха против, макар че 61% от французите погледнаха с лошо око на освобождаването на 5000 затворници, с което Митеран отпразнува победата си, макар че – и въпреки че, съдейки по това, а и по всичко останало, политиците все още са лидери и се оказва, че личностното обаяние натежава повече от резултатите от анкетите.

Тази година, 1983, добива широка популярност хитът Thriller на Майкъл Джексън; излиза плочата на Иманол Iratxe okre geldiak (Неподвижни охрови папрати); Анхел Лерчунди публикува Hamaseigarrenean aidanez (Изглежда, че на шестнайсет), Мадона пее Holiday, вече с гол пъп; актьорът Кристофър Рийв заснема третата част на Superman – този път ще се превърне в злодей, но после, естествено, отново ще стане добър; година по-рано Фелипе Гонсалес е станал министър-председател с лозунга „За промяната“ и единствената дума, която е произнесъл на предизборния телевизионен клип, е „Напред“; преди три години аржентински партизани убиха офейкалия в изгнание никарагуански диктатор Сомоса, направиха го на булевард „Франсиско Франко“ в Асунсион (Парагвай) – тялото стана на въглен, но двигателят на мерцедеса продължи да работи, „на немска кола можеш да имаш пълно доверие“.

С ГДР шега не бива, Берлинската стена си стои здраво, остават цели шест години до падането ѝ, само една, докато дисциплинираните и натъпкани с хормони румънски спортисти спечелят купища медали на Олимпийските игри в Лос Анджелис, и още толкова, за да се запознаем с Карл Люис, „Синът на вятъра“. Бизнесът с франчайзинговите предприятия и охранителите, които ще дойдат с тях, още не е масова практика, а юначагите с патлаци на кръста ги знаем само от бронираните камионетки, с които се пренасят оборотите и заплатите. Може да се каже, че излъчват известно обаяние, подобно на героите от film noir, а не съжалението, което ще внушават младежите със скромни доходи двайсет и пет години по-късно. Децата са виждали пица единствено по филмите; фотокопията са едва ли не космически лукс, не е толкова лесно да копираш нещата и да ги тиражираш, не е толкова лесно, никак не е лесно, още се използват старите циклостилни машини, отровата на мастилото им е дори по-силна; пишем на машина, като подлагаме под листа индиго, за да запазим копия от най-важните документи, благословено индиго; още не сме прочели от Борхес, макар вече да го е написал, че огледалата и съвкупяването са отвратителни неща, или от Бенедети – че не първородният грях е ужасен, а фотокопията; преобладават дървените рамки на прозорците, още не са познати PVC-дограмата и двойното остъкляване, титанът e научна фантастика – в съзнанието на обикновените хора най-престижната сплав все още е алуминият, в леярните пещи азбестът се използва едва ли не като бисквита; за да набереш телефонен номер, трябва да си навреш пръста в шайбата, най-сложният компютър, какъвто има в повечето домове, е калкулаторът, който вади корен квадратен; маркетинг е прекалено модерна дума, витрините са тъмни като съветски магазини, в които стоките се трупат безвкусно, като в склад, трябва да прескочиш оттатък френската граница, за да видиш истинска, елегантна и грейнала витрина, аранжирана изискано в „Галери Лафайет“ и в други подобни магазини (да не си забравиш паспорта, ей); във френската част на Страната на баските, оттатък, супермаркетите приличат на бижутерски магазини в нашите очи; от Европа все още се процежда жлъч, преливаща между границите и кльоновете. Пък и контрабандата все още е нещо повече от вик на бунтарство срещу наредбите на властта, все още е жив занаят и носи в себе си риск от затвор.

На мъжете, които те докараха на това място, близо до Средиземно море и до частните ловни участъци, не се е наложило да се сблъскат с необходимостта, искането и задължението да минат през школите по английски, за да получат работното си място. Не знаят някои неща, например още не им е известно какво означават думите X marks the spot, в нашата страна – наша ли? – филмите не са със субтитри, вместо тях си имаме прекрасна армия от задрасквачи – не им викат цензори, а дублажници, и тази армия изтрива с панаирджийски глас думите на когото си поиска и ги променя както си иска. Е, както искат цензорите. Полицаите, обучени на дърварски език в безлични полицейски школи, трудно биха си представили осветените в ярки цветове витрини и огромните крайградски хипермаркети от деветдесетте години. Тук ширината на железопътните релси е различна от европейската и макар да е широко разпространено, твърдението, че така го бил решил каудильо Франко; не е вярно; вярно е обаче, че е било изгодно за него. Защо? В случай на война да не стигат през френската граница до сърцето на мизерната му диктатура чуждестранни влакове, пълни с чуждестранни оръжия, и чуждестранни консерви с чуждестранни етикети, и чуждестранни идеи, и чуждестранни кисели млека „Данон“ от ония ярко осветени супермаркети, които наподобяват по-скоро бижутерски магазини. Тези забързани мъже, които вдигат пясък с ботушите си, са послушни слуги на една отживяла институция в една отживяла страна, мускетари на една държава, която след две години ще влезе в НАТО, а след три – в Европейската икономическа общност; те искаха да бъдат чевръсти и хитри майстори на шпагата, но им се падна да се родят прекалено късно, жалко, quel dommage!; работят нощна смяна, по дванайсет часа, понякога се изсилват, отплесва им се ръката, разбираемо е – би трябвало да си вържат риболовна корда около палеца, за да си я върнат, за да уловят отново тази ръка, която им се изплъзва като риба. Идват от една диктатура и от нейните правила. Който казва правила, казва и недра. Там ще го заровят. В дупката. Там, там и там. Само те знаят къде. В недрата на земята.

– Имат кошмарен вид, не можем да ги оставим така – трябва да изчезнат.

– Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

Ако стените имат уши, то трънаците имат очи. Трима могат да пазят тайна, ако двама от тях са мъртви. Но да не се отклоняваме. Докъде бяхме стигнали?

Тук. X marks the spot. Започнаха да копаят като иманяри. Не, греша – започнаха да копаят като хора, които знаят, че няма да намерят никакво съкровище. Двама са, или може би трима. Облечени са цивилно и външно не е лесно да се различи кой е командващият офицер. Но този, който има вид на такъв, не копае, само се скъсва да дава заповеди. Правят каквото правят, без да се замислят особено за онова, което правят. Машинално, но с утежняващото обстоятелство, че като имаш край себе си мъртвец, който те гледа в тила, могат да те побият тръпки. Това е страх. Припряност. Смут. Погледът на трупа в тила ти. Дори мъртвецът да е съвсем мъртъв, дори да го покрива сивеещо кафеникаво одеяло вместо кожа, дори да не му се виждат очите. Дори да не те виждат очите му. Слава Богу, няма луна. Нощта е спокойна, чуват се щурци и скакалци, когато звукът от лопатите секва и те престават да копаят тази безучастна напукана земя, покрита с прах и сухота. Те са въоръжени Адамовци – Адам май е бил първият, работил земята в градината си, затова се казва, че ако лопатата може да се смята за оръжие, Адам навярно е бил първият въоръжен човек. Тоест, че почти няма разлика между градинар и гробар – и двамата са приемници на Адам, и двамата са въоръжени. Когато на послушния човек започва да му подгизва гърбът от пот, от яко копане, гледа да не удари на твърдо всеки път, когато металическият връх се забива в земята, блъскай здраво, така де, не се осланяй само Господ да ти помогне: „дано поне не излезе камък точно тук, дано, Господи“. Но кого моли? Нощта, продължава да моли нощта и нощните същества.

Захладя, късчето нощ, което смогват да осветяват с дъха си, е нищожно.

Парата бързо влиза и излиза от устата им. Бяла в нощта. Разсеяна в тъмното. Дим от току-що загасен огън.

Нощта е звездна, но на тях не им е до звезди.

Първата им работа е да изкопаят ямата. Подходяща яма. Да отговаря за целта. В която да се побереш изпружен, докато спиш. Или със свити колене, няма нужда чак да се престарават. Пък и надвечер всички се смаляваме по малко, всички сме с един сантиметър по-ниски вечер, на лягане. Да използваме това смаляване и смиряване, което ни предоставя нощта, за да направим гроба по-малък, за да копаем по-малко. А е нощем, случаят заслужава да е нощем, така трябва. Едно бързо изчисление, „да не излезе, че сме го направили малък, продължавайте да копаете“. Сега послушните подчинени усещат бремето на безсмислената работа – „това копеле ни кара да се потим и под езика, повече, отколкото дебелата Марилус“. Тая Марилус май е позната на всички уруспия. И по-младият от послушните мъже, на име Ернандес, макар че не я познава, се хили просташки, да не би другите да го сметнат за педал. Приемникът на Адам се киска гръмко и безочливо, за да не го сметнат за обратен, и изобщо не осъзнава какво престъпление ще извърши в крайна сметка. И тук на приемника на Адам му се изчерпва призванието за градинар, ако въоръженият мъж изобщо го е имал някога.

Призраците южния вятър ли предпочитат? По-кротки ли са средиземноморските призраци? Казват, че в Северна Европа призраците са кресливи, страховити, че виковете им са по-нестройни заради студа. За северните призраци – ирландски, естонски, немски, е лесно да си ги представиш, че ти налитат с нож в ръката без да се церемонят с предварителни обяснения. Виж, средиземноморските призраци не са толкова зловещи, невъзможно е да ги вземаш прекалено насериозно; дори когато те убиват, го правят мърляшки; дон Жуан и други подобни са смешници, шутове, понякога самата им комичност ги прави по-страшни; бихме се обзаложили, че вместо нож предпочитат да използват дайре; средиземноморските призраци са къде-къде по-различни – направо да отидеш да се почерпиш по чаша винце с тях. Призраци, които са горещи поклонници на Фраскуело и на Дева Мария. Има ли в испанската литература някой сериозен и наистина внушаващ страх призрак? А в Страната на баските? Кои са? Какви са баските призраци?

– Тук ли?

– Ямата е готова, шефе.

– Продължавайте да копаете.

Двайсети век. Какво? Халоген? Това пък какво е? Светлината на прозорците е синя или жълтеникава, изгори ли крушка, се сменя и точка. Колко жилищни сгради без асансьор! Или колко с асансьор само с една врата! И страховете на майка ни всеки път, когато се качвахме в него – да не стоим до вратата, казваше ни тя, защото на не знам кой си от съседния вход се наложило да му отрежат ръката, тъй като го закачила вратата на движещия се асансьор. Оставаш без ръка, тя побягва от теб и няма начин да си я върнеш. Пешеходна улица ли? Какво е това? Двайсети век. Той сгащи нас, както капан за мишки сгащва гризач. Живи и няма мърдане. И както мишката вижда в мишата си дупка как се изнизва времето, по същия начин ние виждаме как започва да се търкаля двайсет и първи век, докато капанът ни държи приковани към двайсетия. И то задълго.

Вехтошарница, двайсети век.

– Продължавайте да копаете.

– Ама не е ли достатъчно вече?

– Продължавайте, мамка му! Да може вътре да се поберат двама!

Нима са те донесли увит в кафяво одеяло? Кафяво, но сивее, по това няма две мнения. Тъй като кръвта ти вече отдавна се е съсирила, от теб не изтича нито капка, ако изключим течността, която се процежда от засъхващата рана. Също както на свети Дженаро в Неапол, още един средиземноморски светец или призрак. И на него от време на време му потичат кървави сълзи от очите, поне така уверяват ревностните неаполски католици, които вярват в чудеса. Но от твоето тяло не бликат никакви алени сълзи. Не ти остава нито капка живот. Вече не си там. Не там. А също не и там, нито там, нито там. Семейството ти обаче би искало да знае къде си. X marks the spot. Ще минат много години, преди да узнае, и близките ти ще остареят, докато на всяка бръчка по лицето им се издълбава горест и неизвестност. Мирисът на копър, на калуна и на дива лаванда ще си остане, туристите и главните шосета ще дойдат по-наблизо, а уличните платна, градовете с поглъщаните от тях предградия и площадите с кръгово движение ще стават по-широки. Някогашните капиляри сега са широки вени, лесни за бодене – както разправят, шосетата са начин за свързване на органите помежду им, нещо, което през осемдесетте го нямаше. През осемдесетте опашката на бика и черният дроб на бика, и стомахът на бика, и сърцето на бика, и очите на бика, и червата на бика се свързваха единствено чрез лъкатушещи насам-натам капиляри, лошо кръвообращение, всеки орган, всяко населено място функционираха за своя сметка; два коня в два цвята – черен и тъмночервен, шестстотин – бели, минита – с цвета на бутилките ябълково вино сидра – и Dyaneseis. В утринните радиопредавания през осемдесетте говорителят поздравяваше слушателите различно – „Слънчев ден по цялата кожа на бика, драги слушатели“. „Драги“ като обръщение и към слушателките дойде по-късно – по онова време драга беше по-скоро любовницата, жената, на която буржоата прелюбодеец купуваше апартамент.

Вехтошарница, двайсети век.

След години нощта ще продължава да си е нощ, но вече не толкова тъмна, през деветдесетте ще се провидят тук-там флуоресцентните светлини на индустриални зони с различна степен на претенциозност; демократични съдии и съдебни лекари ще дойдат с току-що измити лица да те извадят от ямата с изкусна техника и достолепен професионализъм, с цигари от светъл тютюн в джоба вместо от черен, или може би дори не и с това, а само с тиранията на никотиновите пластири. „Знаем как да го направим, не пречете и оставете професионалистите да си свършат работата.“ Знаят как да ти наврат в окото пръст с латексова ръкавица. Възможно е дори някои от тях да са същите призраци, които дойдоха да те заровят тогава, ех, завръщане, завръщане, и от снеговете на времето слепоочията ми побеляха (на твоите не им трябва белосване, каквито са целите във вар). Но да не придвижваме прекалено напред колелото на времето, о, какво ще стане, какво ще стане, има много години дотогава, никой от нас не е разказвач с толкова вирнат нос, че да се смята за всезнаещ, за пълновластен господар на това колело.

За момента спинът е нещо ново в Европа, в Съединените щати се говори за него под сурдинка и тази година комисията на Европейския парламент излиза за първи път с мъгляво искане въпросът да се проучи. Като се навежда, един от послушните мъже си убожда пръста на клонче розмарин, никога не си е правил изследване. В двайсети век сме, приклещени в капана, откъдето няма мърдане, с нашите зорко следящи миши очи; живеем през осемдесетте години, кой не е загубил приятел, отишъл си по вина на хероина; може би след някоя и друга недалечна година вирусът на спина ще докопа послушния мъж в свободната му вечер, след като е правил унил секс в един крайпътен клуб по шосето за Миранда де Ебро с пристрастена към хероина проститутка, родена в Чуека – кой знае, може да е била Марилус, ах, огън жена, ще умре след осемнайсет месеца, скоропостижно, със скоростта на светлината, с китки, тънки като ноктестите крака на изпосталяло от глад пиле, „и аз веднъж да го вкарам на топло, а не си надянах капут на оная работа“. Не бихме искали да сме в неговата кожа. А и той не би искал, ако познаваше обстойно всеки завой на кожата си, но понякога да си сложиш втора кожа на оная работа помага да оцелееш, както пък е полезно да предпазваме цялото си тяло с взета под наем кожа, за да не се сринем в обятията на лудостта.

Кой би искал да бъде в собствената си кожа, ако се познава до втръсване, до последното отверстие?

Това обаче може да го знае и да го стори единствено всезнаещ разказвач, а кой би се наврял в кожата на тоя опарил се мърморко? Стига му на човек това, което му е дошло до главата, всяка коза за своя крак. Пък и не е целесъобразно да се знае всичко.

Варгас и Ернандес отварят вратата на колата, на буса, на превозното средство и разгъват одеялото, без изобщо да помислят, че тази голяма завивка, която разпъват, спокойно може да бъде кожата на бика, драги слушатели. Екстра качество и един път цена, мой човек. Имигрантите в Испания все още са малко, идващите от Магреба и от африканските страни на юг от Сахара предпочитат Франция; всъщност, на баски език още не е измислен неологизмът etorkin, обозначаващ онези малцина на брой имигранти, които продават часовници и евтина бижутерия; смятаме, че са малцинство, че са екзотични, толкова сме наивни, толкова далеч е Камерун, толкова далеч е жаждата да се разкаже преживяното в реално време. При наводненията от 1983 г. много реки преливат с високи вълни и това става причина за голям брой преждевременни раждания, но истинската вълнà, африканската вълнà, тепърва ще дойде – още никой не е чувал думите „лодка с нелегални имигранти“. Но врагът вече е у нас, макар и не съвсем – през лятото в крайпътните канавки продават пъпеши все още не други, а циганите. Мароканците прекосяват кожата на бика в безкрайни кервани по време на летните отпуски и спират в Единна Велика и Свободна Испания само колкото да се изпикаят, и то на пръсти, без никакъв друг контакт с коравата земя на Кастилия освен допира с асфалта на изтритите гуми на техните ситроени, пежа и рена, които изнемогват под тежестта на купчините партакеши, нахвърляни върху багажниците на покривите. “Какви са тези, мамо?“; „Мароканци“; „Къде отиват?“; „У тях си“; „Какво носят тия араби на покривите на колите?“; „Телевизори, килими, радиа, мебели, одеяла.“

– Не, и одеялото трябва да изчезне. Не бива да оставяме никакви следи. Дори най-незначителни.

Когато хвърлят трупа ти в ямата, костите ти хрущят, поемат пръст, прах, пясък.

Тогава идва втората кола. Водачът е по-неумел – не се мъчи да заобикаля трънаците, минава направо отгоре им към трапа, осветяван от фаровете на първата. На светлините на колата се вижда грубо изкопан басейн, пълен с корени, малка землиста яма. Празен басейн, напоен с жълта светлина, разливана във форма на конус. Доста правилен гроб, като се има предвид, че нощем се копае по-мъчно. Трапецоидът не е толкова нескопосан. „Чудесно, чудесно. Добра работа свършихте, момчета.“

– Като за двама да е!

Тук обаче идва първата изненада, както оная femme fatale, която непременно трябва да се появи в дванайсетата минута на американските филми, оная блондинка, чиято поява се изисква от сценария или от липсата на талант на сценариста.

Във втората кола носят друг. Усещаш го сякаш си в собствената му кожа. Беше твой приятел. Близък приятел, брат.

Той е на колене и очите му са ослепени с парцали. Първият изстрел не е бил достатъчен. Втория ще го отметнем бързо, прекалено болезнен е. Считаме го за отметнат и точка.

Ще ви заровят заедно – и двамата вече без плът и без болка. Скоро телата ви ще бъдат само зашифровани кости. От неразпознаваемите ви трупове не достига никакво послание. Не можете да кажете например: „от ваша страна беше мило, че копахте толкова дълбоко, дори това усърдие да стигнете до дълбочината на въпроса да се дължи на най-чистопробен егоизъм; беше много мило, че заедно с мен заровихте и другаря ми, двамата сме прегърнати кост до кост, пак сме така близки, пак като братя, хиляди благодарности, никога не ще можем да ви се отплатим, да погасим този дълг, да го сметнем за уреден. Но и това, което вие ни сторихте, също няма да можете да платите, да погасите, да уредите – да речем, някой неделен следобед, в най-неочаквания момент, виковете от спортното предаване по радиото ще ви накарат да си спомните други викове. Ние сме чисти пред съвестта си. Семейството – вашето и нашето – ще трябва да се сражава с призраците.“ Ще докарат с кораб десетки аржентински психоаналитици, вехтошарница, двайсети век, яко, страхотно, които ще трябва да се борят с мълчанията и призраците. Вашите деца ще трябва да се борят с мълчанията и призраците. Майната му на бъдещето, нека там да си се оправят хората на бъдещето, всичко хубаво и да ти строшат краката, което обаче на английски не значи да ти строшат краката, ами стискам ти палци, и се казва на актьори, преди да излязат на сцената. Break a leg, ще научат съвременните полицаи в школите по английски Home English. Голяма гадост, да, така казват актьорите, голяма гадост. Какво ни оставяте? „Какво ви оставяме ли? Оставяме ви в наследство нашите призраци. Малко ли ви се струва, неблагодарници?“ Може да си давате вид, че нищо не е станало, може да си смените квартала, съседите, приятелката, пазача на чувствата, емоционалния си стожер, дори града, но когато най-малко очаквате, ще ви се явят старите призраци в новите мълчания.

„Така ти се пада, сам си го търсеше.“

„Майната ти, живей сега с това, което си докара до главата.“

„Живей с това тук.“

„Тук и сега.“

Има обаче още работа. Там, там и там. Не знаем на кого е хрумнала идеята за негасената вар. Варгас, Ернандес, викат се по име, макар че подполковникът им го е забранил изрично. Варта не оставяла следа, казват, била много чиста, изгаряла всичко. И кучетата не биха могли да ги открият.

И кучетата дори.

А после – нека прахът и годините да си свършат работата. Празен бял лист.

„Още ли не знаеш, Сото, в какво ще се превърнеш? Искаш ли да ти кажа? Не вярвам, че ще ти стане много приятно да го чуеш. Въпреки това, така ли? Наистина ли искаш да ти го кажа? Добре, Сото. Ти сам си го поиска. Отначало ще се превърнеш, както всички мъченици, в адреналин за народа. А после ще се превърнеш, пак както всички мъченици, в упойка за народа. Да се отваря дума за формалин би било прекалено жестоко, да не говорим, че само след няколко години самата дума „народ“, ще бъде сложена във формалин. Защо го казвам ли? Защото думата „народ“ ще изгуби смисъла си, драги приятелю, cher ami, my friend. Ще се отнасят с нея като с грозна образувала се бучка, да, не се чуди, не ме гледай така… Но ти какво си мислиш, че ще седна да ти разказвам наведнъж цял куп новини, така ли? Я по-добре да спра дотук… Народ, засега ще използвам този термин, за да започнеш да свикваш. Та думата ми е, че както всички мъченици, отначало ще се превърнеш в адреналин за народа, а после – в упойка за тая грозна бучка, наречена народ. Първо адреналин, символ срещу безразсъдството и неправдата, защото ще бъдеш проводник, по който ще текат много пориви, много стремления. Защото сватбите водят след себе си сватби, а погребенията – погребения. По-късно – упойка, защото страшно много хора в течение на страшно много години ще търсят в кожата ти смисъла на много други неща. Адреналин и упойка, може и двете едновременно. Когато усетят, че губят сили, хората ще надничат в незнайния ви гроб и ще се гмуркат от гузност и за енергия в тая лагуна, в този ваш басейн: „да, естествено, това, което са сторили нашите момчета, не е хубаво, но виж пък какво направиха със Сото и Себерио… Нима си забравил? Нима ти не ги обичаше? Народът няма да забрави, народът няма да прости.“

Затръшва се вратата на шофьора, после и тази до него. Рязко. Преди да влязат в колите, гасят фенерчетата. Втората кола и послушните мъже, които вози, са просто сянка на първата както в действията, така и в движенията. Всичко, каквото вършим, го е вършил преди някой друг. Там, където ще бъдете вие, преди вече е бил друг.

Послушните мъже пътуват мълчаливо в колите. Със затворени прозорци, нехаещи за свирнята на щурци и скакалци. Някой започва да нервничи, тишината е плъх, който гризе съвестта.

– Я някой да пусне радиото! Това мяза на погребение!

Или: „Някой иска ли цигара?“ По онова време няма никаква забрана да се пуши в колите. Вехтошарница, двайсети век. Този капан за мишки. Никой от тях не пуши, но не са в състояние да откажат цигарата, която им предлагат, имайки предвид, че това са Варгас, Ернандес и другите – все послушни мъже, които току-що са заровили двама мъртъвци. Три светулки и димът, прозорците на колата – затворени. Всеки е погълнат от мислите си. На всички им се иска да си измият ръцете. Фройдистките хрумвания скачат от възвишеното към всекидневното: хора са, разбира се, че са хора, прекалено много са хора, оставили са зад себе си смъртта, тялото на един от полицаите плаче за чаша мастика – нека да е „Анис дел Моно“ – и за сапун „Гущер“ (гущер, гущер); тялото на друг му напомня от колко дни не е чукал („не го е вкарвал на топло“), а третият се подсеща за температурата на детето и за това, че едва ли жена му ще седне да го чака будна и че нищо чудно да му се ядоса, ако я събуди и я подхване заднешком, за да се почувства отново в собствената си кожа, да я изчука, без да я разсъблича, а само като ѝ дръпне настрана пликчетата и усети триенето на памучния плат в оная си работа. Ръцете къде ще си ги измият – в участъка, или всеки у дома си? Всички по два пъти ли ще си ги измият? На смени ли? Ще си почистят ли носа с пръсти, преди да ги пъхнат под крана? Ще знаят ли, че трябва да изпеят три пъти „Честит рожден ден, на теб“, докато се мият, та всички бактерии да се пръждосат?

„Едната мие другата, а пък двете лицето.“

„Всекидневните униформи не се носят вкъщи, перат се в казармата, не знаете ли правилата?“

Те обаче са с цивилни дрехи. Не с униформи.

Първата кола се отдалечава. Отдалечава се и втората. Да предположим следното: един от послушните мъже, дванайсет години по-късно, е в отпуска в Нерха, в една варосана къща. Слънцето нажежава варта и послушният мъж остава заслепен за миг, докато ободряващият импулс на глътката бренди, наподобяваща разтопено олово, му казва, е, не толкова утешително, колкото му се иска на човек.

– Ти направи каквото беше длъжен да направиш.

Варосаната фасада ще му каже:

– Ти направи каквото беше длъжен да направиш.

Мъчителят скоро ще си има домашни тревоги от друго естество: синът му – безработен, жена му – с диабет, на него му откриват тумор – други начини да гледаш на смъртта, друга призма.

– Свобо…дно!

– Задължително по устав подчинение, по него не се разсъждава и за него не се носи отговорност. Това не са хора, това е измет; поставя се задача, задачата се изпълнява и край, работа като всяка друга, прочистване на мърша.

– Тъй вярно, господин майор.

– Мирно!

– Имат ужасен вид, не можем да ги оставим така – трябва да изчезнат.

Тук, сега.

Вече никой не иска това заровено имане. Дори на този, който го бе заровил, ще му е трудно да го открие. Дъждовете и над двайсетгодишният прах са променили мястото дори на драките, allez hop! Е, копърът, дивата лавандула и розмаринът са си все там. Там са калуната и лепкавият сок на боровете. Растенията са мъдри, по-мъдри от хората, е, поне по-търпеливи. Всъщност не е чак толкова трудно. Някой и друг паднал клон, подражаващ на траверсите на скаран с всякакви правила влак на изоставена гара. Това е първото, което виждаш. Сухи вършини, наподобяващи череп на умряло животно върху кръгла купчина камъни. Твоя череп. Първото, което различаваш, когато махаш праха от очите си, са някакви покрити с вар бедрени и тазови кости. Налага ти се да се напрегнеш до краен предел, за да приемеш, че не принадлежат на някое теле. Трудно ти е било да застанеш прав, не е лесно да стоиш изправен без пети: костите не са на местата си, а вятърът свири ли, свири в пролуките между тях. Тъй като тази май не е свойствената на костите белота, решаваш да ги подредиш на земята преди да тръгнеш и да ги почистиш една по една, като ги одухваш, като издухваш варта, като издухваш мравките, които те гъделичкат по ръцете. Разпознал си една бедрена кост, но не си особено вещ в анатомията, и макар да си наместил големите пищяли, имаш чувството, че ти се губи някое и друго ребро… Да не би в Нерха да има някое момченце, което използва липсващото ти ребро, за да думка неистово по своя барабан по Коледа, дум-дум? Едно ребро по-малко, е, какво да се прави. Не че е голяма пречка – отделяш едно от ония, които са ти в повече от другата страна, и възстановяваш равновесието, симетрията, която, от друга страна, също не е чак толкова от значение. Към теб пристъпва куче. Гледа те втренчено и от устата му текат лиги. Хвърляш му реброто, което е в повече, то го улавя с върховен кеф и го заравя в някакво си свое скривалище. Усмихваш се – за първи път.

Въпреки тези липси ти се струва, че белите ти дробове ще могат да издържат, ако се наместят в гръдния ти кош, без да паднат на земята. Започваш да пукаш с пръсти, докато най-сетне произвеждаш скриптящо плющене – „започваме добре: само се протегнах, а вече се сбъдна първият ми каприз“, – и ги поставяш по местата им, всичките. Започваш да ходиш, ваятел на самия себе си, влачиш крака, опитваш се да придадеш на тялото си оня вид, който то е имало в други времена.

Костиците на ръцете ти бяха в добро състояние, не се наложи да пренареждаш пъзела, имаше късмет. Вземаш черепа в ръце. Тежи по-малко, отколкото си представяше. „Череп без очи, нима си приличаш с мен по нещо? Тук нещо мирише на гнило: спокойно, небето ще си свърши работата.“ Май беше така. Много далеч отстоят от нас датските призраци, датските сирена с дупки; а, не, тия бяха швейцарски. Неутрални сирена с неутрални дупки.

Там ли си?

Далеч ли си?

Кожа и кости ли си?

Не е същото да си в костите си и да си само кожа и кости.

Ти отново си в костите си. В кожата си. „Ако поне имах под ръка гребен“, е, не успя да избегнеш една нелепа, фриволна мисъл.

Може би защото търсиш гребена, подсъзнателно се вторачваш в трапа и какво да видиш: гребен – никакъв; счупено огледало, череп, който не е твоят, обгорен от варта, челюст, която май е изметната, възчерни зъби, камара кости, които не са на местата си; обратното на тебе, заспали и безжизнени. Опипваш го, погалваш челюстта му – търсиш някакво послание, някаква текстура, някакво треперене – танца на свети Вит в брайлов вариант.

– Няма ли да дойдеш с мен, Себерио? Трябваш ми до мен! Стани и върви!

Хващаш го за раменете с желание да го събудиш от дългия му сън, но ключицата му се скършва на две в ръцете ти, когато го разтърсваш, крехка кост на птица. Когато се опитваш да съединиш ставите, във всяка ръка ти се разронва по една ябълка от гипс. Духаш праха. Проумял си. Той няма да дойде. Вдигнал е бяло знаме. Не му се живее, не му се отмъщава, не му се смее. Дори не се и мъчиш да го накараш да си промени мнението. Заслужават уважение и мъртъвците, които искат да продължат да са мъртви. Мъртви и заспали.

Въздишаш. Животът е работа в самота. Както изглежда, и смъртта също.

Оставяш там приятеля си и крачиш към пътя, жалейки за нещо повече от едно ребро. Сегиз-тогиз обръщаш глава назад. Би искал приятелят ти да е дошъл с теб, но той не те следва и това е.

Себерио е останал завинаги в ямата – смълчан, ненатрапчив, откачалка, брат.

Нощ е, така и трябва, заслужава да е нощ. Подминаваш табелата „Вайе де ла Ескомбрера – 10 км“ и заставаш до друга една, на която пише „Ла Апаресида – 4 км“; не просто заставаш, а се кукваш там без особена надежда, че ще спре някой, който не се страхува от стопаджиите. Кой знае, може би някое семейство германци, тайфа младежи хипита в микробус фолксваген, претъпкан до козирката, на волана жена любителка на хашиша, с дълга коса и малки красиви гърди. Нали казват, че можеш да се пробваш, пък ако стане, стане. Дали пък е оцеляло някое хипи след толкова време? Сега вече би трябвало да сме в Европа, с всичките ни права и задължения, нали така? По гръбнака ти пробягва тръпка: ами ако пак срещнеш ония хора от онези времена – Ернандес, Варгас, ония въоръжени адамовци, лишени от призвание за градинари? Не, има неща, които се случват само веднъж в живота, веднъж в смъртта. Дяволът не може да бъде чак толкова черен… Би било крайно лош късмет отново да се натъкнеш на онези послушни мъже след повече от двайсет години… Не, ти не мислиш, че ще се върнат, точно тук… Убиецът обикновено не се връща на местопрестъплението. Както и на мястото, където неочаквано се е надъхал със смелост, която после е загубил. Може би защото му се струва немислим дори фактът, че някога е бил такъв куражлия.

Не е ли красиво да си жив?

Ти обаче не си точно жив – ти си мъртъв и буден. Не е същото. Жадуваш да видиш нещата, които са се променили, искаш да гледаш света такъв, какъвто е сега, различен. Искаш да се срещнеш отново с приятелите си, е, нищо, че сега са остарели. Да се смееш на техните разправии. Красиво е да си жив, така си е, дори само за да видиш как всичко се е променило и е отишло по дяволите, красиво е да се върнеш към живот. Защо мъртвите да нямат тази привилегия? Не е справедливо. Е, вярно, това няма нищо общо с онова, което ти заслужаваш. Малко наивен си за дух, който идва от отвъдното. Но пък малко наивност не е съвсем излишна, дори в случая с духовете. Лекува се с времето.

Успяваш да се отървеш от последните остатъци изолирбанд. Жаден си. Би целунал каквото и да е, някой студен метал, би се задоволил с какъвто и да е, дори да не е чисто сребро, би целунал даже някой плат, само и само да се убедиш, че устните ти продължават да са на мястото си.

Усещаш влага в устата си. „Добре. Аз съм, това са изкривените ми челюсти със зъбите.“

В далечината се мержелеят светлините на бензиностанция на „Шел“, с мотел до нея – „Мотел Европа“. „Лоша работа – мислиш,– името на заведенията винаги подсказва какво им липсва – пансион „Рай“, бакалия „Едем“… мотел „Европа“? Който се оправдава, сам се обвинява… Излиза, значи, че не сме в Европа, става въпрос за имена и нищо повече. На Европа може би са ѝ видели сметката ония испански дубльори на нейните филми, които променяха без свян репликите на актьорите както им нареждаха цензорите и ги поиспанчваха с панаирджийските си гласове.“ Разочароващо, най-вече за европейските хуманисти, ако до един не бяха измрели. Щом трябва да се избира, предпочиташ бензиностанцията пред мотела. Излизаш от една черупка с форма на яма и се отправяш към друга, с форма на мида. Шел. Вървиш напред като в „Не се сърди, човече“. По пътя оставяш следа като от тебешир, но всъщност е от негасена вар. Маркираш територията си с вар, както вълците правят с урината си. Чертите на игрището и границите му. Импровизирано футболно игрище на плажа. С негасена, жива вар. Преди само варта беше жива. Сега си жив и ти. Отново жив. Или почти. Мъртъв, но буден.

Имаш червена рана на веждата. Докарваш капка кръв до устните си. Усмихваш се. Станало е чудото – неаполският свети Дженаро се е разплакал. Уханието на розмарина образува хладки клъбца в ноздрите ти. Отново си в себе си, отново си ти, макар че не се осмеляваш да провериш дали имаш пулс и предпочиташ да се скриеш в самия себе си и да наостриш уши, опитвайки се да различиш шума на някоя морска вълна.

Не се различава никакъв такъв.

Може би на километър или два по-нататък, знае ли човек. Вайе де ла Ескомбрера. Ла Апаресида. Вълни. Морски вълни. Взривни вълни. Прекалено скоро, за да се откажеш, едва си започнал.

Значи тогава без гребен. Няма следа и от очилата ти с дебели стъкла. Въпреки това можеш да виждаш ясно. По-добре от всякога. Докато откриваш това с изненада, решаваш, все по-окрилен, да пригладиш косата си с ръка, като си казваш небрежно, че учтивостта и кокетството съвсем не са най-маловажните черти на живите. Едно явяващо се на пресекулки отсъствие размазва присъствието на тялото ти и не си сигурен дали пръстите ти са погалили едновремешните ти кичури коса, или това е сторил по-скоро жаркият въздух на Картахена.

Няма съмнение, ти пак си в кожата си. И това никой няма да ти го отрече, нито да ти го отнеме – както нощта заслужава да е нощ, както морето заслужава синьото си покривало, така и ти напълно заслужаваш кожата си.

 

Превод: Венцеслав Николов

Допълнителна информация

  • purchase text bg:

    Читателите в България могат да намерят ТУИСТ от Аркайц Кано по книжарниците (цена 14 лева)