Книги от СМОЛ СТЕЙШЪНС ПРЕС
ЛЕВИАТАН И ДРУГИ ИСТОРИИ

ЛЕВИАТАН И ДРУГИ ИСТОРИИ от Чус Пато

Чус Пато преподава история и география в малък град в Централна Галисия, Северозападна Испания. Нейната шеста стихосбирка м-Талà разчупва поетическия модел в Галисия през 2000-ата. Орди от писане получава Испанската награда на критиката през 2008-а, а през 2009-а наградата Лосада Диегес. През 2013-а Асоциацията на галисийските книжари чества Чус Пато като автор на годината. В настоящата книга са събрани четвъртия и петия финален текст – Сецесион и Плът от Левиатан от пенталогията й Метод. Поезията й е свръхерудирана и съсредоточено експериментална, важни теми за нея са политиката, езика, пола и нацията. Но тя пише и за миграцията, за маргиналното, за травматичните номади, които всички сме. Това, на което набляга, е образът на духа, застанал на ръба на бездната, който вижда не крах, а зелени поляни. Едно отсъствие, в което парадоксално проговаря чудото. Чус Пато е смятана за една от най-почитаните и иконоборчески фигури в галисийската и европейска литература.

МЕХАНИКА

Душата не е малка
огромна е
закотвена на всяка точка от компаса
покрива полето

не знае
че е роб
смехът й
архаичен като светлина
очите й като тези на статуи
не знае нищо за примирията
душата има очи
но не вижда

отбелязва всички имена
не ги изговаря

душата носи теле на раменете си

Танцувай Психе
тя лети където нито време ни образ съществува нито памет

не е различна от действията на силогизма

 

СЪСТОЯНИЕ НА ОБСАДА

От изрязване на бездната
Ереб който се изкачва от себе си
Тартар
Нощ

до изрязване на имената
думи които не са думи
ни зоват

до изрязване между ден и нощ
Ереб който се изгубва в Ереб
и полунощ на едното и другото

до тази голота
до това изрязване
идентично

 

ПРОЗРАЧНОСТТА НА СЪДА

Разбирам че животът е което живеем: този твой мой наш живот
Разбирам бедността на стихотворението съизмерено с живота
Разбирам че е пауза
която за миг разделя живота от себе си
че тежи и балансира
разпаря чувствата
Разбирам че е достъп до интелекта
телесен връх
неправилен
Така го разбирам
че стихотворението показва прекъсването на връзката между мелодията и смисъла
Разбирам че стихотворението може да бъде написано
само с последните редове

То набраздява езика
Преобръща живота

 

ОТДАЛЕЧЕНИТЕ КАРПАТИ

Бяхме в Краков, вечерта се проточи до по-късно от очакваното; в малките часове, реших да не ходя, просто да спя, с музика от вечерята все още в главата ми.

На сутринта махмурлукът не беше толкова зле, колкото очаквах и Валенти се пазареше за цената на пътуването. Ние, хората, говорим и говорим, и никога не спираме да говорим, аз предпочитам тишината, но как да накарам таксиметраджията да млъкне? Така че оставихме Вистула зад нас и се насочихме към интериора на магистралата, граничеща с голи дървета и стотици гнезда на косове; понякога следваше железопътната линия и аз усетих мъничко, много мъничко втрисане. Паркирахме умело сред навалица от частни автомобили, обществен транспорт и туристически автобуси; огледах се къде мога да се изпикая (ресторантът бе просторен, светъл и с помещение за стотина, когато отидох до бара и попитах сервитьорката, заприлича ми на училищно кафене, по-скоро прислужващи в кафенето, отколкото сервитьорки), тоалетните бяха в приземието; там бях поверена на отдалечените божества, които никога нямаха и никога нямаше да имат имена.

Дори не си спомням кой купи билетите, вратичките бяха като тези на гара, бързо се спуснахме по дълъг коридор с информация на стените, която не четяхме и се появихме на еспланадата; денят бе великолепен, синьо небе и горещина, после я видяхме, видяхме вратата и буквите отгоре (не знам защо в паметта ми главните букви са наклонени, като онези, които хората използват за сватбени покани, може би главната дума е, която се извива, за да следва арката..., но не, не са такива), геометрични, остри и скорци в тяхната яснота, гледаш ги и не ги гледаш, не можеш да ги гледаш дълго; така че се отдръпнахме, може би понеже тъкмо пристигнахме и трябваше да си починем малко; невъзможно е да си там и да се върнеш, трябва да влезеш и ето, влизаш.

Пред нас дървени къщи в редица, прости, изненадващо здрави, солидни, покривите наклонени, идеални за оттичане тежестта на снега, яки стени, прави прозорци – започваш да си мислиш „уютни”, сякаш бяха жилищно строителство за социално слаби, пролетарски град, плод на рационализма, който процъфтяваше между двете войни.

Постройките имаха три етажа, шест-седем стъпки отдалечени от всяка фасада и преди още да си се осъзнал, си вътре, разхождаш се, оглеждаш, виждаш (идиотският глас, който чуваме с ушите си, когато се сблъскваме със задача, за която не ни стигат силите, ти напява; „не е толкова зле, ето те тук, не си се разпаднал, всичко ще е наред;” трябва да съм по-внимателна към онова, което се случва, към надвисналата тишина около нас, макар че съм сред тълпа от стотици... в тази неподходяща компактна маса, невъзможността да се изразяваш ясно, сякаш между нас изникна разстояние, сякаш бавно бяхме впримчени в неуловима мрежа; внимателни към блуждаещите погледи, които някак си намираха светлина в дупките на прозорци, всички ние маршируваме по начин, който изглежда все по съмнителен, бавен, сомнамбулски).

Така една дървена къща, после друга и неочаквано си тук //за да се сблъскаш с невероятното, да се сблъскаш с нещо, което те зашеметява; прозорец с куп от забележими пропорции, колебаеш се „това е съвременна арт инсталация”, наистина не знаеш какво виждаш, бъркотия от стомана, тъмно сива към неутрално синя, като връх на дърво с очила сред клони, стотици очила, очилата са птици и си спомняш първия път, когато стоеше пред картини от Ротко, един късен следобед преди години в Тейт, но това не е изкуство, а истински очила, някои все още имат стъкла, други само рамки, но са очила, очилата на мъртъвци, първите реликви, които съзерцаваш, първите остатъци от Аушвиц. Шокът е брутален.

Хиляди обувки, хиляди костюми, дрехи, четки за зъби, самобръсначки, кутии за боя за обувки.

Залиташ, не можеш да кажеш, че ходиш направо, блъскаш се във витрини с неизчислими пропорции... куфари: имена, всички европейски имена, твоето също, моето, на всеки европейски език, дребното писане на онези, които все още са вярвали в някакъв вид светлина, обувките...

Сякаш очите ми бяха изтощени или пък внезапно бях способна да гледам тройно: виждам Валенти пред себе си, прегърбен, отстъпващ пред видението, което не може да е истина, невъзможно е да го преглътнеш: ортопедия, стотици изкуствени крака и началото на витрините с коса – когато лагерът бе освободен, съветската армия намери седем хиляди килограма човешка коса в складовете, които администрацията още не беше продала на фабриките на Третия Райх. Анализите на косата проведени в Института за легална паратакса потвърди наличието на следи от цианид, главният елемент в Циклон Б. Германските фабрики са използвали тази коса, за да произвеждат кринолинов плат. Кринолинът, намерен в Кетш, изложен на друга витрина, беше анализиран от Института за легална медицина, анализът потвърдил, че това е човешка коса, вероятно от жени – около мен няма почти никого. Веднъж, два пъти, безкрайно от началото до края, минавах покрай тази витрина, вероятно защото съм толкова нервна; търся синьото на небето, слушам пеенето на птиците и внезапно се сблъсквам с развръзката: буквите, те са от консервите, използвани за Циклон Б.

Очите се напрягат, дешифрират невярващо, не могат да повярват, отстъпват за момент, сякаш не знаят още как да четат, произнасят всяка сричка, но мозъкът отказва да разпознае какво е пред него и се създава празнина, несвързаност, както когато говорим по телефона с друг континент и макар гласа да се чува, мозъкът го изключва, не може да оформи думи, моментът е висящ, вечен, накрая повтаряш думата от сериграфската хартия, „Циклон, Циклон, Циклон”, произнасяш напевно пак и пак и пак, пред консервите, използвани, използвани, използвани; пред кристалите цианид и кристалния нитроген, настояваш, настояваш.

(Компанията Дегеш, производител на Циклон Б е направила 300 000 печалба от продажбата му между 1941 и 1944. Само в Аушвиц между 1942 и 1943 се използвани 20 000 кг от този газ. Според декларацията на комендант Хьос между пет и седем килограма от газа са били необходими за убийството на 1500-2000 души. След освобождаването на лагера, огромно количество от празни и пълни консерви е било намерено в складовете.)

Това е твоята точка на пречупване, ти си в лагер за унищожение и още гледаш малките дрешки на бебенца, снимките на деца, момчета и момичета от Аушвиц, и ще изгубиш очите си, очите ти ще станат сълзи като тези на стотиците, посетили този държавен музей на Освиенцим в езерната страна, страната на комари, блата, и ти ще претупваш миналото, изгубено сред тези конструкции, в тези дървени къщи с прозорци постоянно заковани и сега понеже си загубила зрение, с дланта на ръката си докосваш тухлите на стената, постоянно закованите прозорци, понеже те водят до т.нар. „зала за екзекуции”, и, лишена от всяка сила, забелязваш бесилките и се отправяш към затвора на лагера; кой би помислил, че дори тук ще построят затвор, дори тук бордей...? И няма ужас, само капитулация, идентификация, смирение, преобладаване на разума: първо връзката между клетките ти се руши (тревожното разцъфване на Април), после зрението. Останало ти е само докосването и напредваш, движиш се с другите, стотици, хиляди и осъзнаваш, че прахта, която бегло забелязваш останала в някои стаи, в урни, е човешка, прах на убитите в лагера, използвана за обогатяване на полята.

Чакаш под дърветата, извисяващите се върби на Аушвиц, брезите, и не се облягаш, нито сядаш, не падаш, следваш примера на дърветата.

Хората се подпират на фурните, опитвайки се да разберат. За част от секундата съм сама или си мисля, че съм, но не, не знам къде съм, не разпознавам никого, мислих си, че съм зад крематориума, погледнах тръбите и заключих, че са тръби за отопление, учуди ме, че са толкова високо, близо до покрива; малкият глас, утешавайки и пенейки се, промърмори „разбира се имало е водопроводи, които са имитирали душове; въобще не различих отворите, малки отвори в покрива, мислех си, че съм в склада. Не знам, никога нямаше да разбера как съм могла да стоя в стаята без да я разпозная на мига, затова таях в себе си толкова детайлен преглед, затова съм запомнила всеки дребен детайл (сълзите нахлуват като газ); оставен си обездвижен, докосване // прозорци, тухли, перде и изчисление на пропорциите, мерки, време, детайли.

Насочваш погледа си за последен път към комина и още веднъж го намираш малък, неизразимо незначителен. Напускаш по пътя, по който си дошъл, със същата луда решителност, четеш, писаното (несвързаност, празнини) е на немски, но знаеш много добре какво казва. (Затворниците преминавали всекидневно през тази врата, за да влязат и да напуснат лагера, в двора отстрани на кухнята оркестър изпълнявал маршове, за да ускори излизанията и влизанията на интернираните, правейки ss преброяването по-лесно.)

На връщане обядваме в близост до хотела и следобяд се срещам с Мария Филипович, превела стихотворенията ми, четем ги заедно в кабаре Лох Камелот.

Често си мисля, че ако трябва да обрисувам себе си, най-същностното в мен, извън моя най-поносим живот, бих казала: Аз съм жена, дала два пъти живот, облякла трупа на биологичния си баща и която сега стои пред консерви, пред буквите Циклон Б и с невъобразима трудност чете тази дума и тази буква Б върху сериграфската хартиена опаковка на консервите.”

Аушвиц е тъмна светкавица, перфектен оксиморон, защото животът е невъзможен, надеждата е невъзможна, писането е невъзможно след Аушвиц. Казано направо, предписанието е своята противоположност, трябва да живеем, трябва да имаме надежда, трябва да пишем след Аушвиц.

В този смисъл, ние всички сме рудименти, останки от една хуманност, която бе унищожена у нас, но не напълно: не куфарите, ортопедията, обувките, очилата. Всичко, което пишем са следи от буквално срината поезия, сигнали от муза без атрибути, може би някъде някой още вярва в големите или малки наративи на еманципацията или не, в хуманизма. Аз дори не чувствам носталгия.

Езикът е плътен, подобно на смола улавя всичко, попаднало в следите му. Отстрани на писането, на речта, отстрани на съществуването, акумулираме катастрофи.

Приех поканата да напиша този документ знаейки, че местоположението на наративното, независимо от това, че искам да кажа истината и нищо друго освен нея, ще изкриви писането и понякога, понякога не можем да помогнем, намираме се в приключенска история. Нищо и никой никога не би могъл да ни подготви за това. Никога няма да сме способни да го разкажем, както трябва.

От Умнак, от великолепната арка, която Алеутианите описват сред Берингово море, Любезният джентълмен пише (...) Мисля, че куфарите, витрините с куфари оставиха най-дълбоки следи в мен. Доста си мислех за тях оттогава, и стигнах до извода, че то е понеже съдържаха имената и местата на произход, с дребните букви на онези, които все още са вярвали в някаква светлина, докато са ги надписвали, последния дъх на идентичността, достигнал своята точка на заличаване.

Между другото, напуснахме лагера и изпаднахме в мълчание.

 

Превод: Цветанка Еленкова

Допълнителна информация

  • purchase text bg:

    Читателите в България могат да намерят ЛЕВИАТАН И ДРУГИ ИСТОРИИ от Чус Пато по книжарниците (цена 11 лева)