Книги от Small Stations Press

В този роман щастие и нещастие се редуват, като щастието е проблясък в нощта. Героите живеещи в една подтисната, бедна и монотонна атмосфера са като кръпки на фона на прекрасната природа и чудноватата дива компания от мишки, къртици, гущери и др. животни, преродените техни съселяни. И все пак всеки намира своята милост и утеха. Отегчената домакиня в нейния бивш съученик, който засажда двора й с цветя, внасяйки красота в ежедневието. Немият брат в принцесата от приказките, живеейки зад три златни пръстена и пазена от дивя свиня. Богатата дама в приятелството си с нейната съседка, споделяйки живота си като от разказите на Титаник. В творбите на Мануел Ривас магичното и реалистичното следват своята най-класическа структура, но с една изчистеност и метафоричност, граничещи с високата поезия.

Розалия де Кастро (1837-1885) е смятана за родоначалник на модерната галисийска литература. Тя има три основни стихосбирки, две от които писани на галисийски: Галисийски песни и Нови листа, и една на испански: На бреговете на Сар. Вдъхновени от народните песни, с които авторката е отраснала, Галисийски песни са публикувани за първи път на 17 май 1863 г., денят, който сто години по-късно ще бъде обявен за Ден на галисийската литература. В нейната поезия има по малко от целия свят и по много от Галисия. Има невести, които скърбят по своите любими, заминали аргати в чужбина; има несподелена любов, оплаквана и от девойки, и от ергени; има тъга по изоставения роден край и тъга по споделения, който се равнява на Божия благодат по своята фертилност. Без да е религиозна, тя е щедра на духовност, извлечена от Свещеното предание, от преданията на праотците. Без да е баладична и драматична, на места говори с гласа на Шекспир, а на места напомня българските класици Славейков и Багряна.

Петя Хайнрих (1973, София) е поет, блогър и колоездач, който говори с птици. Автор на пет поетически книги. Създател и главен редактор на списание „Но поезия“. Носител на второ място на Националната Славейкова награда за лирично стихотворение през 2010. Поезията на Петя Хайнрих е експериментална, чувствителна и философска. Кара те да се замислиш над нея като над математическо уравнение. И поддържа страстта ти, докато я решаваш. Тя има много варианти и незавършен край.

Жужа Бенеи (1930-2006) е поет, литературовед, лекар – специалист по белодробни заболявания. Работи по професията си в Будапеща, но едновременно е и доктор на филологическите науки. Пише стихотворения, есета и романи, прави преводи и научни изследвания. Централна тема на поезията й са болката, огледалните образи на битие и небитие, житейските парадокси. Безпредметно битие е сред последните й стихосбирки, посветена на мита за Орфей и Евридика – една обозряща омировска поема за смъртта. Тя е била удостоявана с множество литературни отличия между които наградата “Радноти” (за цялостно творчество) и наградата на Сдружението на писателите.

Едвин Сугарев е доцент в НБУ, поет и публицист. През целия си живот е писал много и все неразумно. Автор е на 22 стихосбирки, един роман, четири книги с критика и литературна история, няколко публицистични книги и стотици статии в периодичния печат. Издател е на самиздатското списание Мост, бил е главен редактор на седмичника Литературен вестник и директор на ежедневника Демокрация. Бил е какво ли не – от пощенски раздавач до народен представител и посланик в Монголия и Индия. Книгата му с фрагменти е равносметка на живота, където природните феномени гравитират около ерудизма и философските му дълбочини. “Смисълът на писането е в припомнянето. Наистина всичко е казано, но и всичко казано отдавна е забравено”, пише Сугарев.

Лоис Перейро е най-харизматичният галисийски поет. Бунтар, последовател на движението на сюрреализма, той умира в Христовата възраст в резултат на непредумишлено натравяне, зависимост от наркотици и спин. След себе си оставя три стихосбирки. Първата от тях е публикувана посмъртно. Творчеството му е пропито от фантастични образи, от вяра във възкресението, но в другия и чрез другия, от живот и поезия в “тоналност”. Към нас отправя послание за гняв срещу един свят, брутален в сравнение с образа на цвете, и съживяване за ново начало.

Не бестселър, а трилър може да се нарече книгата на Агустин Фернандес Пас. Боравейки с познатото, но завършвайки с непознатото. Предлагайки очакваното, но подавайки неочакваното. Голяма любов, психиатрична болница, екзорсизъм и разплитане на интригата, която преобръща надолу с главата Фройд, Юнг, цивилизацията. Хората са самотна тълпа, под и над която преобладават първичните сили на природата. Като в менгеме, от което единственото, нереално при това, излизане е лъжливостта на мегаполиса. Една толкова черна история, че от нея се излива порой от катран, който запечатва дишането.

“Какво повече му трябва на човек от един кон, пистолет и жена с име на цвете, за да се почувства крал”, пише Ривас и сякаш с едно изречение обгръща цялата книга – препускане в един свят от болка и любов, видени през поглед чист като на дете, ексцентричен като на поет. В този сборник със шестнайсет разказа, образувайки единно цяло, се разкриват покъртителни истории, в които усещането за нещата предшества самите неща, краят изисква тълкуване и всеки образ е човешка клетка – животрептящ и несравним. Изящният език, талантът да увлича другия, ерудитското уважение към читателя и способността да зарежда с любов поставят автора и неговата творба завинаги в списъка с класически произведения, които не бива да бъдат пропуснати.

Книгите на Сусо де Торо приличат на филмови сценарии или пиеси. Главните лица се броят на пръсти, диалогът задава действието, характера на героите и обстановката. Усещането е за препускане с Ленд Ровър. Определян от критиката като автор на деградиралата градска среда, порнографския поглед и разрушението на езика, той новаторски се впуска в библейската (или Шекспирова) история за братоубийство и кръвосмешение, породена обаче не от завист или мъст към другия, а към третата страна. Един бермудски триъгълник между родители и деца, между любовници и клиенти на плът, където неприкосновеността на семейството е превърната в сделка, а порокът е не просто паразит, който се храни с чуждо тяло, а насъщен въздух за оцеляване, дори повече – за горене.

С най-новата си стихосбирка Йордан Ефтимов отново провокира със своето присъствие или отсъствие като лирически герой. Стихотворенията му са парещо искрени и едновременно завоалирано присъстващи. От метафизичността на човешкото съществуване в трансформацията му от мекотело до убиец до провокиращото правене на любов върху гробове без значение на грозотата или красотата в този акт, но единствено с цел събуждане на сетивата, дори с цената на грозното към стойността, авторът ни предлага една истинска книга, която размътва мислите, за да ни извади от летаргията.

Страница 1 от 4